До Америка и назад I

Американски хроники – ден 1

“Ден” е силно диминуирано понятие за този времеви отрязък. В смисъл – денят ми продължи 26 часа.

В 5.30 бях на летището. Закусих със Светлин Русев, който явно е от онези малко хора, които пътуват повече от мен, организирахме по време на закуската датите за гостуванията му през следващия сезон в Софийската филхармония и се разделихме по живо – по здраво. Той тръгна за Швейцария, аз – за Франкфурт. Не, не беше уговорена среща. Но те тези са най-хубавите.

След кратък престой във Франкфурт, се качих на голямата машина за Лос Анжелис. Или както пише на програмата от гостуването на тяхната филхармония в зала България – Лос Анжелос.

Полетът не бе от най-кратките в живота ми – 11.55 часа. Пет минути не достигнаха, за да бъде половин денонощие.
Една от стюардесите си беше поставила за задача да ме напие и ми достави, чаша след чаша, вероятно цялото количество портвайн на борда.

От едната ми страна имаше някакво момиче, което всички заглеждаха. Огледах я и аз, но така и не разбрах какъв ѝ е проблемът. Досетих се чак на слизане, когато половината от стюардесите се изредиха да я молят да си правят селфи с нея. Но така и не разбрах коя е. Игнорант.

От другата ми страна беше още по интересно. Някакъв сравнително млад човек седна, погледна ме набързо и пренебрежително, изкара лаптопа и започна да пише. Ще попитате, кое му е интересно на това. Ами, аз се пропих, обядвах, после пак обядвах, поспах около час (вероятно можех и до края на полета да спя, но някаква ужасна турболенция ме събуди), после гледах филма Solo – a Star Wars story, след това няколко епизода на Star Trek – Next Generation, после гледах Arrival, закусих, поиграх си на телефона, пак се пропих… и през цялото това време човекът до мен пишеше – бързо и целеустремено. Вие пробвали ли сте да пишете без почивка 12 часа? Ами, пробвайте! Не само не е нормално, но и не е възможно! Но той не се интересуваше от това и пишеше ли пишеше. Вероятно е преписвал Война и Мир, не знам. Когато самолетът започна кацане, човекът с въздишка затвори компютъра, силно огорчен, че му прекъсват работата.

Вече на земята, бях приятно изненадан от факта, че не се налага вече да попълвам онези невероятни фермани на граничния контрол, които ме бяха хвърлили в ужас при първото ми идване през 20 век. Вероятно от граничния контрол са осъзнали, че 80 години след началото на Втората Световна Война, е твърде малко вероятно да съм обвързан по някакъв начин със структурите на Нацистка Германия. А за по-новите заплахи се грижат доста добре службите им за сигурност. Така че, граничният пункт бе преминат сравнително бързо и без много чакане. Има си и положителни страни глобализмът…

Отвън ме чакаше Максим. Нахрани ме с хамбургери (много вкусни) и мнооого студен чай (бях забравил, че тук напитките са с доналиване). Разходи ме из някакъв парк и ме заведе да ме настани. С настаняването имаше малка засечка, но в крайна сметка всичко си дойде на мястото. В смисъл, не чакахме с часове. Или, не много часове. Но стана добре, защото можахме да обсъдим предстоящите в следващите дни срещи. За тях, обаче, няма да пиша тук.

След като се настаних, реших да си погледна партитурите за концерта с Анджела Георгиу. Което се оказа голяма грешка. Защото аз уча партитурите почти винаги легнал. Е, помня как легнах с нотите в ръце. Но не помня нищо друго. Възрастта и 26-те часа си казаха думата и аз плавно преминах в Ден 2.

Related Posts

По пътищата на Европа VI

По пътищата на Европа V

По пътищата на Европа IV

Китайски хроники ХIII

По пътищата на Европа III

До Америка и назад VI

До Америка и назад V

До Америка и назад IV

До Америка и назад III

До Америка и назад II

Categories

  • От мен