Американски хроники – ден 6
Последен ден в Лос Анжелис (утре летя за родния континент). Но и своеобразна кулминация – днес ще ходя на неделно матине на Филхармонията! Този оркестър вероятно впечатлява повечето хора с това, че е най-богатият на света, с бюджет, многократно надхвърлящ годишния бюджет за култура на Република България… Но мен ме впечатлява с историята си, със свиренето, с невероятната зала, с главния си диригент, както и с изключителната си детска програма, която подсигурява наличието на твърди фенове и обичаща го публика за следващите няколко десетилетия.
И така, след задължителните сутрешни занимания с партитурите за Анжела и проверка на ситуацията в родния оркестър, хванах таксито за Down Town. По пътя за пореден път се изумих на липсата на граници във въображението на тукашните архитекти. Дали хората въобще се замислят, че голяма част от житейската им философия се дължи на красотата, която ги заобикаля в ежедневието?
Шофьорът ме остави в някакъв подземен паркинг и преди да се осъзная и да му извикам “Чакай, аз нямам работа тук!”, вече бе отпрашил към следващия клиент.
Все пак, когато успях да изляза на повърхността (след около десетина минути), се оказах в “Светая светих” на Лoс Анжелис от моята вселена – бях заобиколен от Музея за модерно изкуство, Училището по изкуства, Филхармонията и Операта…
Нали сте наясно, че всеки човек вижда света около себе си, според собствените му възприятия и потребности. Аз лично разбрах това преди години, когато се сблъсках с представата на мой близък за Виена. Докато за мен Виена бе Виенската филхармония, Виенската опера, Musikverein, Бьозендорфер, Hofburg, Belvedere, Университетът за музика, Schönbrunn… Той виждаше във Виена Mexikoplatz, Naschmarkt, Mariahilferstrasse, Westbahnhof. Това е сериозна тема за размисъл!
В този смисъл, днес е денят, в който се намирам в сърцето на онзи Лос Анжелис, който съществува в моята лична представа за Вселената.
Първо разгледах набързо Училището по изкуствата (което е впечатляващо и непрекъснато разрастващо се), след което реших да употребя времето преди концерта в Музея за модерно изкуство. Това се оказа проблем, заради огромните опашки пред него. Никога не бих си представил такъв огромен интерес към модерните изкуства сред обикновените хора. Вероятно, защото съдя според обществото, в което съм изкарал детството си… хората често правят грешката, да прехвърлят своите мисли, познания и потребности върху другите, забравяйки, че всеки човек вижда и оценява “обективния” свят единствено спрямо своя субективен житейски опит.
Наложи се мой приятел, който се появи като ангел спасител, да използва личния си пропуск, за да изпреваря опашката от хора, тъй като (както ми казаха), за нормално влизане, редът ми би дошъл след около час и половина… Това е. Българче. Обича реда, но само ако не важи за него. Оправданието ми, с което се опитвам да поизчистя съвестта си, е, че след час и половина ще трябва да съм вече в Дисни хол, понеже държа да хвана и предварителната среща-разговор на артистите с публиката.
Разбира се, че не успях да разгледам всичко! За час и половина е възможно да обиколя целия музей, ако тичам, но не и ако искам да разгледам какво има в него… Все пак, фрустрацията ми бе сравнително лесно преодоляна с помощта на мисълта за предстоящия концерт на Los Angeles Philharmonic.
Когато, вече в Дисни Хол, започна срещата на артистите с публиката, осъзнах, че съм участвал в такива събития в Швейцария, когато моят голям приятел Джан канеше Русенската опера да гостува там. Преди всеки спектакъл трябваше да разказвам идеите си на публиката и да отговарям на техните въпроси. Подобен опит имаше преди време и в Софийската филхармония, но беше неуспешен, поради липса на достатъчен интерес от страна на родната публика.
Срещата бе много интересна, въпреки че малко се изнервих на твърденията на диригента (който е чернокож), че никой не би обърнал внимание на музиката на Гершуин, ако той не е бил бял. Не знам, аз нямам реален поглед върху нещата, защото съдя по личната си гледна точка. Но все си мисля, че това колко си добър, няма общо с цвета на кожата ти, или с религиозните ти убеждения, или с формата на тялото ти между краката. Може да се каже, че аз съм по убеждения пандарианец. В смисъл – пандите са и бели, и черни, и са от Азия. Всичко наведнъж. И освен това са сладки и ти идва да се заиграеш с тях. Точка по въпроса.
Когато влязох в залата, и особено, когато засвири оркестърът, се влюбих. Приказно! Звукът се лее и пее, усещането наистина е, че съм в храм на музиката! За миг ми се прииска да имам лампата на Аладин, за да местя тази зала навсякъде, където съм и аз! Само една друга зала на света има подобен вълшебен звук и тя няма удобствата на Дисни хол.
Малко завидях на диригента, който дирижираше с много красива мануална техника, без да пречи на оркестъра. Но му завидях не на чудесната техника, а на нетипичното облекло, което дори не знам как се нарича. Но веднага ми стана ясно, че ако аз облека такива дрехи, ще приличам на Мечо Пух в пижама. Жалко.
Оркестърът бе странно нареден. Местата на вторите цигулки и челите бяха обърнати, също бяха обърнати тромпетите и тромбоните, а контрабасите бяха зад първите цигулки. Днес толкова сме свикнали с реформата на Стоковски, че често забравяме, че музиката може да звучи дори още по-красиво при различно нареждане в определени ситуации. В този случай това може да е заради навици на оркестъра или заради особености на акустиката в залата. Не знам. Знам, обаче, че звучаха фантастично! Много по-красиво от записите им, които имам вкъщи. Цигулките свиреха с онзи звук от 30-те години, който смятах за завинаги загубен. Първата корнистка имаше чудесен мек звук в солата. Басите звучаха така, както не съм чувал баси да звучат в живота си. А тромпетите… Ех… преди няколко дни исках са открадна първия тромпет на Pasific Symphony. Не знаех, че е възможно да има още по-добро на света. Тук е мястото да спомена, че съм свирил в продължение на дълги години на тромпет. Но такъв звук нито съм чувал, нито съм смятал, че е възможен!
Публиката беше свръх въодушевена и пляскаше където си иска. Едно от произведенията бе световна премиера, писана по поръчка на оркестъра. Когато авторът излезе след това на сцената, залата експлодира. Викове, крясъци, тропане… усещане за рок-концерт. За момент си представих българските композитори у нас и реакцията на публиката и сърцето ми се сви. С усилие изтрих тези мисли от главата си, за да не помрачавам красотата на деня.
Едно от произведенията бе Втората рапсодия на Гершуин. Никога не я бях слушал на живо. Един от записите, които имам вкъщи е с големия наш музикант Тео Мусев, но на живо съм го слушал само със синята рапсодия. Днес бе моят дебют като публика на това прекрасно произведение. Естествено хората в залата скандираха след това и се наложи пианистът да свири бис. Когато седна за биса на пианото, се изумих! Осветлението в залата отново постепенно изчезна, както и преди това, но в този момент изгасна плавно и осветлението над оркестъра и остана само едно светло петно върху рояла! Тъмнина, по средата лъч светлина върху инструмента, от който се изливат в тишината красиви тъжни звуци…
След концерта останах за момент на стола, опитвайки се да осъзная какво съм преживял. Е, ще ми отнеме известно време…
На тръгване малко се обърках, понеже повечето хора не излизаха през външните врати на сградата, а продължаваха да слизат по стълбите. Отне ми малко време да разбера, че отиват към паркинга под залата… спирам дотук. Не мога да говоря и пиша срещу родината си, нямам право…
Вече навън, установих, че съм силно огладнял. Попитах някакъв човек, дали наблизо има китайски ресторант и той през смях ми отговори, че ако завия по булеварда и повървя 300 метра, ще имам колкото си искам китайски ресторанти.
Последвах съвета и няколко минути по-късно два огромни дракона над улицата ме уведомиха, че съм попаднал в China Town. Изведнъж всичко започна да ми изглежда много познато и някак не на място. Разбрах съвсем ясно, защо кварталът носи това име. Единствената разлика между това място и Китай е, че тук говорят и английски.
Една странна случка, повторила се няколко пъти, ме отказа да снимам наоколо. Вдигайки апарата за снимка, рязко различни хора, които попаднаха случайно пред обектива, кривнаха от пътя, двама дори влизаха в магазини и на вратата чакаха да се наснимам. Реших, че е по-добре да няма какво да показвам вкъщи, отколкото някой да ми счупи телефона (или главата), само защото не обича да го снимат.
В един момент видях ресторант, който сякаш ме викаше да вляза. Е, влязох. Приятна атмосфера, чисто и подредено, без миризми, интелигентни физиономии по масите. Моят ресторант.
Когато започнах да си поръчвам, келнерът три пъти ме попита дали съм сам. На утвърдителния ми отговор започна да ми обяснява, че може би е добре да откажа нещо… Ха! Не ме познават! Със снизходителна усмивка му предложих просто да донесе поръчката. Когато храната пристигна, разбрах какво се е опитвал да ми каже… Но беше толкова вкусно, че в крайна сметка не посрамих родината! Булгар!
Имаше един момент, в който установих, че няколко човека ме гледат, но бързо се досетих какъв е проблемът. Понеже трябва да внимавам с килограмите, се храня почти винаги разделно. В случая – първо едните зеленчуци от чинията, после другите, после месото, след това ориза и накрая – фъстъците. Помня, че и във втория ми офис във Филхармонията, преди да се опознаем, сервитьорките се събираха накуп и ме наблюдаваха (според тях – тайно), докато си изяждах мекиците, след това – сиренето и накрая – сладкото. Все едно никога не са чували за разделно хранене!
След прекрасния обяд реших да се разходя из града. Една от най-очарователните разходки, които съм имал в последно време. С едно малко изключение надвечер – когато успях да се загубя, без да имам работещ телефон в мен. Изключително усещане – не знаеш къде си и не знаеш дали ще успееш да уцелиш вярната посока. Е, пиша тези редове. Тоест – оцелях и в това приключение. Съболезнования за разочарованите.
В седем вечерта трябваше да ходим на вечеря с Максим, Адам и Клеър. Малко закъсняхме, поради загубването на госта от България. Но затова пък вечерята беше страхотна! Адам определено разбира от храна. И от алкохол също. Говорихме си за България и той заяви, че знае най-важния израз на български. Помолих го с интерес да ни го сподели и той издекламира: “Бургас 63”!
Накрая малко се натъжих, защото се сетих, че по същото време утре ще съм на друг континент. Съвсем не по-лош! Но аз просто не обичам нещата да свършват. Никога не съм обичал. Затова отново ще дойда! А най-добре би било, ако при някое от следващите идвания успея да докарам и нашите филхармоници! Много бих искал да ги чуя, как биха звучали в емблематичната зала на Лос Анжелис. Е, за сега това е само мечта. Но моите мечти имат навика да стават реалност…
Сега, обаче, се запътвам към леглото, защото утре имам полет и среща с още една моя мечта…
Довиждане, Америка, до следващия път!