Китайски хроники ХII

Финално

И така, конференцията се оказа интересно занимание – запознаваш се с нови хора и научаваш начина им на мислене. Който съвсем не е един и същ за различните култури. Един интересен пример забелязах при преводите – за някои неща китайците казват пет думи, на нас ни ги превеждат в скоропоговорка с осем-девет изречения. В други случаи казвам нещо простичко, а на тях им го превеждат две минути. Ако се замислим, това не е просто разлика в езика, това е разлика в културите. Защото с времето хората опростяват изразите, които използват най-често. А има и ситуации, в които просто няма аналог в езиците. Например, ако кажете на някой американец “Look out into the picture!”, той няма да схване скритата заплаха (“Внимавай в картинката!”). Или пък българското “да, ама не!”… не съм срещнал досега език, който точно да го опише, превеждат го все като “да, но не”. А ние разбираме тънката разлика. Обаче как да я обясниш на чужденеца? Мислите ли, че ще схване разликата? Да? Да, ама не!

На срещите с агентите (тъй нареченият “панаир на изкуствата”), където обяснявах на всички какво представляват неща като Софийската филхармония, или Нестинарка, или Дилмано Дилберо, а дори и Джеймс Бонд, доста китайци ми обясниха, че съм много усмихнат и ме попитаха, дали всички българи са такива. Излъгах ги. Как да им обясня, че с години съм се учил да не се усмихвам, защото са ме наричали подигравателно у нас “онзи усмихнатият”. Явно не съм се научил достатъчно. Но и аз им споделих наблюденията си, че много често виждам по улиците и заведенията в Ченгду млади хора да се смеят от сърце, нещо, не съвсем съвместимо с представите ми за китайци. Някак смутено ми обясниха, че младите хора би трябвало да се смеят, че животът е и радост, която трябва да изпитваме. Това беше моментът, в който почти бях готов да поискам убежище в Китай.

Мнозина поискаха да си разменим координатите (от опит знам колко е излишно това, но все пак продължавам да се радвам). Щастливи бяха, че имам WeChat и бързаха да ми скенират кода. Но как да разбера кой кога ми пише, като имената, които ми се появяват в мрежата им са все с йероглифи? На два пъти писах на грешните хора, защото им изглеждаха сходни “картинките”…

По улиците и ресторантите хората продължиха да ми говорят на китайски. Аз, обаче, му хванах цаката – отговарям им на български. Така или иначе няма значение за тях на какъв език им говоря, щом не е на мандарин, защо тогава да се тормозя? Имаше един умилителен случай в някакъв магазин за натурални сокове – с жената си говорихме поне десетина минути! Тя ми говореше на китайски, аз – на български. Разказах ѝ много неща – за надеждите ми за Софийската филхармония, за притесненията ми, че дъщеря ми скоро ще навлезе в пубертета, за запознанството с жена ми… Сигурно ѝ е било интересно, защото ми се усмихваше, докато ми говореше нещо на традиционен китайски. А най-странното беше, че накрая получих точно този плодов сок, който исках.

На няколко пъти щяха и да ме прегазят. Което си стана направо традиция, защото и при предишното ми посещение имах подобни опити, дори се замислих, дали не познават някого от синдикатите в Русе например. Проблемът всъщност е там, че повечето хора карат мотори, но всичките са електрически и не издават никакъв шум. А и май всеки от тях е учил от различни учебници правилата за движение по улиците. Защо нямат по стотина ПТП-та на ден – не зная.

През последните дни имах и някои моменти на просветление, макар и със закъснение, по битови теми. Например тази с оправянето на стаята. Цяла седмица се чудех на ентусиазма на персонала – връщах се по 5-6 пъти на ден до стаята – да се преоблека, да взема или оставя нещо, да заредя компютъра и т.н. – и всеки път стаята ми беше оправена и подредена! Единия ден ги броих – бяха ми оправили стаята 7 пъти за 12 часа!!! Едва последния ден осъзнах какво се случва – излизайки от стаята, смятайки че загасям лампите, всеки път съм натискал и бутона “оправи стаята”. Сигурно ме мразят вече в този хотел и следващия път ще съм им в черната листа. Независимо от неизменните им усмивки и непрекъснатите въпроси какво още желая.

За цяла седмица престой, вече си имах и отработена схема с хот-пот ресторанта. Знаех къде е, знаех какво искам, знаех как го искам, със собственика след първата вечер нямахме разногласия – аз го поглеждах, той ми се усмихваше и ми посочваше маса, която ще бъде приготвена за мен. Всичко си вървеше супер до последната вечер, когато отидох по-рано и попаднах на едра китайка, вероятно жена му или майка му, а може би леля му, която взе нещата в свои ръце. Непрекъснато идваше при мен и поправяше схемите ми на готвене, месеше се където си иска, обясняваше ми нещо упорито на китайски, докато ми променяше подправките, изсипа сигурно един килограм сол в соса ми, като си взех кола (за да компенсирам новия солен вкус на манджата), ми връчи в ръцете сламка, по никакъв начин не я интересуваше, че не обичам да пия кола със сламка и изтрелваше по седемдесет и четири думи в секунда. Не ме остави на мира, докато не вкарах проклетата сламка в кенчето. Тогава насочи вниманието си отново към врящия казан и продължи да ме тормози цяла вечер! Добре, че бях оставил вилицата в хотела и се тормозих с китайските клечки, сигурно щях да дам старта на нова световна война, ако точно тази вечер не бях решил да проверя дали ще успея унищожа още една тениска. От време на време поглеждах с умолителен поглед мъжа, който се беше отдалечил максимално далече от моята маса, но той само ми се усмихваше извинително и вдигаше леко рамене, внимавайки фурията да не го забележи. Изведнъж рязко ми домъчня за жена ми, която най-много да не ми говори два дни, когато сутрин с дъщеря ми не си оправим леглата и се замислих, дали да не ѝ купя някакъв подарък, в знак на дълбока признателност, че не ми унищожава самочувствието и апетита така, както би могла да го направи една разярена китайка.

В свободния ден ни заведоха, разбира се, в парка на пандите. Аз тръгнах с представителката на нашето министерство, което се оказа грешка, защото нейната водачка не бе от най-въодушевените, които съм срещал тук. Опитваше се непрекъснато да ни убеждава, че това или онова нямаме нужда да го виждаме. За някои неща, които знаех от преди, настоях и си спечелих неблагодарни погледи. Но ако го погледнем от хубавата страна, не се изморихме много.

На забавния концерт в наша чест отказах да отида. Още не съм узрял достатъчно за китайския рок.

За докладите при заключителната церемония заместник министъра на културата на Китай ме избра заедно с професор Лиу Шун от Пекин да представим ситуацията в областта на музиката. Направо се възгордях – само двама европейци говориха на финала и единият беше българин! На Вашето внимание – Лао Дън, първи коридор!

Накрая моята лична водачка ме повика настрани и ми подари ветрило. Признавам си чистосърдечно, че малко се притесних какво впечатление съм оставил. Но се успокоих, когато разбрах, че и други мъже са получили подобни подаръци.

И така, второто ми гостуване в Сечуан приключи. Основен извод за мен? Обичам да съм диригент! Защото професията ми дава възможност не само да се занимавам с любимото ми изкуство, но и много да пътувам. Макар че, трябва да призная, ако искате да научите нещо за местата, които посещавате, добре е да сте на гастрол (сами), а не на турне (с група). Музикантите ще ме разберат за какво говоря.

И да, надявам се в обозримо бъдеще отново да посетя Китай!

Related Posts

По пътищата на Европа VI

По пътищата на Европа V

По пътищата на Европа IV

Китайски хроники ХIII

По пътищата на Европа III

До Америка и назад VI

До Америка и назад V

До Америка и назад IV

До Америка и назад III

До Америка и назад II

Categories

  • От мен