Безумно начало на поредната авантюра.
След тръгване от Враждебна (знаехте ли, че така се казва Софийското летище?) в 7.10 в събота и пристигане в Сечуан в 5.10 в неделя, някакви американци решиха да се заяждат с граничния контрол, че за китайците има повече гишета, отколкото за чужденците. Резултатът? Около 500 китайци минаха за 20 минути, 100 чужденци – за три часа. Полицаите – с каменни изражения и видимо нежелание да се занимават с нас.
Човек би решил, че лошото свършва тук. Е, багажът очевидно е предприел някакво собствено пътешествие, защото го няма. Още около час приказки и писани на ръка обяснения (вече съм свикнал, тази седмица ме тренираха в полицията в София по донос от Русе) и излязох.
Жената, която ме чакаше щеше да получи инфаркт от радост. Както ми обясни в колата на някаква местна форма на английски, било трудно да стои повече от три часа с вдигната ръка с табелка с името ми. Вярвам ѝ. Друг на нейно място можеше и да ме застреля, вместо да пищи от радост. Преди години нямах късмета да ме чакат след подобно забавяне и прекарах на летището цял ден, без да мога да се разбера на нормален език с някого и без да знам къде трябва да отида. Но китайците явно са търпелив народ, за мой късмет…
Столицата на Сечуан е малък шест-милионен град, с видимо много техника за всякакъв повод (от всички посоки ме връхлита нахапаната ябълка на Стив Джобс), с огромни сгради, които могат да хвърлят човек в дълбок размисъл за живота. Подобно усещане за нищожност съм изпитвал само в Москва, когато се бях загубил в някакъв квартал с блокове-гиганти.
Сърповете и чуковете по улиците ми идват малко в повече. Не, че не съм им свикнал от австрийския герб, например, но там някак си не са кръстосани и не ми напомнят толкова агресивно за детските години. Да не си помислите, че се оплаквам? Имах страхотно детство и точно преди да започна да разбирам, избухна анархията, която за огромна изненада на западните европейци, ние с любов нарекохме демокрация.
Но както и да е (цитат на Лазар Николов). Хотелът е впечатляващо луксозен и с големи пространства, на рецепцията, разбира се, всичко е ейпъл, хората говорят перфектен китайски и нищо друго. Когато влязох в “стаята” малко се притесних. Възможно е да са ме объркали с някакъв арабски шейх, защото нямам никакво друго правдоподобно обяснение за покоите, в които съм настанен. Дано не ме изхвърлят на улицата когато разберат, че съм най-oбикновена майна от Пловдив, попаднала случайно в обществото на обичащите хармонията в София.
И така – намирам се в невероятно луксозно място, уморен, мръсен и без дрехи (които най-вероятно в този момент се разглеждат из Париж), очакващ най-луксозната в музикално отношение седмица в живота си – девет репетиции за програма с музика от Бетовен.
Сега обаче първо ще оползотворя неделята в леглото, което вероятно е било създавано за някой принц от племето на великаните.
А вие, ако искате ми пишете. Колкото си искате. Китай не признава facebook, twitter, instagram, gmail и всякакви други подобни западни дивотии и ги блокира. Така че, в типично мой стил, няма да чета нищо. Но този път си имам оправдание.
Честит Гергьовден, хубава неделя и лека нощ!