Нйе Мън Хау!

Европеец в Китай… това е един добър тест за изпитание на вярата. Защото много неща се случват на доверие… особено ако не знаеш езика.

Езикът. Едва тук си давам представа, колко е важно човек да може да говори чужди езици. И в главата ми изниква спомен от четвърти клас, когато на улицата в квартала ме спря една жена и ме попита нещо на руски. Аз също ѝ отговорих на перфектен руски – “не понимаю” и бях в продължение на няколко дни горд и щастлив, че съм успял да проведа “разговор” на чужд език. Мисля, че през последните дни доста китайци изпитват това щастливо усещане, което изпитах аз тогава. За съжаление, аз съм в ролята на рускинята.

От вчера телефонът в стаята ми звъни през различни интервали от време, когато вдигна слушалката и проговоря (говоря им на английски, което в повечето случаи е излишно, български би свършил същата работа), те млъкват за момент и после в шок прекъсват връзката.

Така и изпуснах срещата по обяд с шефа на оркестъра. Когато осъзнали, че няма да се разберат с мен, служителите на хотела съвсем интелигентно се сетили, че могат да ми напишат бележка. Проблемите се оказаха два – 1. Не чувам пъхването на бележки под вратата докато спя, 2. Имам известни проблеми с разчитането на йероглифите и към този момент ги възприемам само като интересни картинки.

Във вечерната смяна, обаче, имаше жена, чийто английски беше по-добър от моя китайски! Малко по-добър. Тя успя да ми обясни, че “the Boss” ще ме чака за вечеря в ресторанта и ми повика такси. При опита ми да обясня, че имам само евро, американски долари, британски лири и български левове, тя се смути за момент, после бодро ми се усмихна и ме напъха в колата с думите “you didn’t pay”. В бързината не можах да си взема и картичка с адреса на хотела, а телефонът ми нямаше интернет, за да го измъкна от мрежата. В смисъл, ако знаех как се казва на английски.

И така, ето как се тества вярата – тръгвам с такси, шофьорът говори чудесен китайски, нямам пари, не знам къде отивам, не знам и къде да се върна, също така не знам как изглежда човекът, който ми предстои да срещна. Градът, както писах и по-рано, не е по-голям от България – населението му е едва шест милиона.

Пробвайте се някой ден. Усещането е безценно!

По пътя разглеждах сградите. Тези, които ме познават знаят, че имам слабост към архитектурата и обичам чрез нея да се опитвам да разгадавам чертите на съответния народ. Признавам си, че се изумих, как е възможно по толкова естествен начин да бъдат обединени традиционализмът и модерното. Но дори из жилищните квартали ми беше интересно – към центъра сградите вече не бяха толкова високи – едва с по 30-40 етажа, но имаха най-причудливи форми. Дори видях кръгли жилищни блокове! Кръгли!

Няма да се отклонявам да описвам сградите, нито символите, които по-възрастните от нас познават добре, защото интересното дойде, когато пристигнахме. По какво разбрах, че сме пристигнали ли? Шофьорът спря, отключи вратите и ми направи знак, с който аз бих изгонил котката от стаята. При няколкократното ми запитване дали това е мястото, той ми отговаряше на безупречен китайски и със същото движение на ръцете, което вероятно означаваше да се разкарам по-бързо от колата му.

И ето ме на улицата, в един от най-оживените квартали на Ченгду. Хората са милиони, толкова са май и ресторантите наоколо. Вероятно щеше да ми е от полза, ако поне знаех как изглежда моят домакин. Тогава можех да тръгна от ресторант на ресторант и да се вглеждам с въпросително изражение на лицето във всеки, който прилича малко на него. Но аз не зная нищо, затова застанах кротко на улицата и зачаках.

Издържах около 20 минути. После ме хванаха нервите и започнах да обикалям наоколо, с надеждата поне да намеря банкомат, защото последната храна, до която се докопах, беше в самолета, а това беше вчера.

Около час по-късно, все така притежаващ ненужни никому тук европейски и американски банкноти, малко по-притеснен и много по-гладен, достигнах до мисълта, че ако счупя някоя витрина на богат магазин, биха могли да ме арестуват и тогава полицаите, за да разберат що за бандит съм, ще бъдат принудени да повикат преводач, пред когото да излея мъката си.

Почти бях готов да го сторя, когато в момент на просветление се сетих, че телефоните могат да служат и за телефонни разговори! Светът рязко стана по-красив, времето – прекрасно, настроението – блестящо. Позвъних на импресариото във Виена и в момента, в който той направи грешката да вдигне слушалката, аз не му дадох възможност да каже “ало” и започнах! Когато 20 минути и 120 лева по-късно млъкнах за момент, за да си поема въздух, той бързо ме прекъсна и каза, че сега ще провери къде е “the Boss” и ще ми се обади. Не му повярвах особено, но след 5 минути телефонът наистина оживя и получих инструкциите да застана пред Старбъкс и да гледам лошо. Попита ме и дали съм с брада, защото при мен човек никога не знае…

Щастлив, затворих телефона и включих картата… която, разбира се, не работеше – бях забравил, че всички услуги на Гугъл са блокирани в Китай. Но за късмет, аз имам истински, оригинален iPhone, който си има и собствена карта. Включих я и щастието ми помръкна. Смутен се огледах и разбрах, че е просто съвпадение – слънцето е залязло в момента, в който аз установих, че наоколо има поне 15 заведения на Старбъкс.

Тук е момента да отбележа, че за страна, която държи много на комунизма и съвсем не толкова много на американизма, Китайската Народна Република разполага с шизофренично много заведения на Макдоналдс, Бургеркинг, Старбъкс и прочие. Дори магазините на Ейпъл са в пъти по-големи от тези в Европа и САЩ, онези от Купертино могат направо да са горди, че съдействат за добрите отношения между двете държави.

След още един час, няколко допълнителни разговора и някои нови думи в речника ми, пред мен се изправи “the Boss”. От щастие забравих да му се разсърдя! Той е един изключително интелигентен и прозорлив човек, защото първият му въпрос към мен не беше дали аз съм Найден, а дали съм гладен! Закимах бързо с глава, за момент забравил, че с него можем дори да си говорим на английски.

Близките ми хора знаят, че много обичам китайска кухня. Затова ще разберат ступора, в който изпаднах, когато the Boss ми съобщи, че имам честта да вечерям с него и с още двама представители на оркестъра в… италиански ресторант! Бях почти готов да споря, когато чух стомахът ми да шепне тихо: “мълчи, просто побързай и седни на първата маса, на която има храна”!

След няколко минути се запознах с първата челистка и втория корнист. Тя дори знаеше да говори малко английски! Той, от своя страна, само се усмихваше на английски. Но важното е, че щеше да има храна! За момент почти се бях уплашил, че ще отслабна!

Поръчахме много! Ако бях предварително наясно с количествата, щяхме да поръчаме още повече! Но най-важното е, че се спасихме от гладна смърт!

Забелязали ли сте колко вкусно се хранят китайците? Човек като ги гледа, дори да е сит, пак огладнява! Впрочем, те винаги са сериозни и намръщени, освен когато се хранят – тогава са усмихнати и изглеждат щастливи! Ако някой ден науча езика им, подозирам къде ще прекарвам голямо количество от времето си…

Но това няма как да се случи. Този език е толкова труден… на всичкото отгоре, като започнат да говорят и не спират! А когато включат невероятните си програми за превод, две техни едносрични думи се превеждат с по две-три изречения на английски! Какво толкова говорят, не мога да разбера…

Говорихме си много. Разказаха ми за техния оркестър, за всичките си проблеми (само си мислят, че имат проблеми, нека дойдат у нас), съобщиха ми също така, че за първи път виждат жив българин… така казано изречението ме накара да се замисля, дали са виждали нежив българин, но предпочетох да замълча и да запълня устата си със спагети, преди да кажа нещо, което не биха разбрали правилно.

След прекрасната и забавна вечеря, накрая на която аз отново заспивах, решиха да ме откарат до хотела. Какво ли щеше да бъде, ако не го бяха решили?…

И ето ме в хотела, който в един момент от деня смятах, че няма да видя повече. Колко щеше да бъде хубаво, ако и багажът ми беше тук… Но пък не може всичко да бъде перфектно на този свят, нали?