Мразя китайските комари!

На тях, обаче, видимо им харесва европейската кухня! Целият съм нахапан, все едно вампири са си правили угощение с мен! И всичко това, защото искам да дишам! Снощи, изморен от кулинарните вечерни преживявания, реших, че искам повече въздух, отколкото може да ми предложи хотела и отворих прозорците. Днес вече знам защо ги държат затворени!

В този ред на мисли, смятам да съдя производителите на Табаско за подвеждаща реклама. Преди няколко години пуснаха клип по кината, в който комарите се опитват да се гощават с кръвта на момче, което яде много табаско и експлодират от подлютената му кръв. Е, по тази логика, сутринта стаята ми трябваше да бъде пълна с труповете на умрели в страдание комари, но единственият страдащ в момента съм аз.

Но нека започна от началото. Вчера, щастлив след репетицията с оркестъра и обзаведен с нови дрехи лично от the Boss, реших да се разходя из градчето.

Първата задача беше да намеря начин да се сдобия с пари, по възможност без да извършвам незаконосъобразни действия. Задачата се оказа трудна. Отне ми повече от час да намеря банка. С удивление си мислих как у нас банките са през 12 метра, но после се сетих как изпитвах същото удивление с обратен знак преди 30 години, когато за първи път видях банковото разнообразие на запад, след направо постното им присъствие в България преди 1989.

Банката, разбира се, беше затворена. Но имаше вътрешно помещение с банкомати! Радостта ми трая около 3 минути, докато схванах, че тези банкомати не приемат чужди карти.

Вероятно на лицето ми е била изписана вселенската мъка, защото една млада жена се спря и вдигна телефона си към мен. Първо се стреснах, после разбрах, че просто използва програма-преводач.

Момичето се усмихна на моите обяснения (какво ли е превел преводачът…) и ме насочи към една близка сграда, която беше опасана с червени фенери. Не знам за вас, но аз лично като видя червени фенери се сещам за други неща. Сещате се, нали? Точно така – китайски ресторант. Е, вероятно понеже в Китай (почти) всички ресторанти са китайски, нямат нужда от такова брандиране и използват фенерите за други неща. Може и за банки да са, не знам. В този случай наистина се оказа банка. И четвъртият банкомат, който изпробвах, реши, че съм си заслужил парите и ми ги даде. Честно казано, още не знам колко пари изтеглих, ще разбера като се върна. За някои неща съм доста немърлив и запомнянето на различните валутни курсове е едно от тях.

И така, притежаващ цял джоб с банкноти, тръгнах да търся храна. Истината е, че в Ченгду няма нужда да търсите храната, тя сама ви намира. Проблемът е, че всичко е изписано на китайски, а аз не обичам да се храня с непознати вещества. Така че се спрях на един “ресторант” за плодови напитки и си пробвах късмета в него. Ситуацията, която се получи, познавам от един известен виц, само че тук си беше реалност. Поръчах си пресен ягодов сок (едно от момчетата говореше разбираем английски). Взеха ми парите, дадоха ми касова бележка, след което ме уведомиха, че ягодов сок вече няма. Свършил бил. И парите не можели да ми върнат, понеже вече имало издаден бон. Попитах ги какво решение на проблема могат да ми предложат и момчето с усмивка ми отговори очевидното – да си избера друг сок. Е, след дълги обяснения кое какво е (оказа се, че познанията ми по биология, в раздела за плодовете, не са особено задълбочени), решихме взаимно (той реши) да получа мулти-плодов сок. Разбира се, трябваше да доплатя. Сокът се оказа не изцеден, вътре в него имаше съвсем истински плодове в най-различни цветове (лилавото наистина ме озадачи). Оказа се, също така, че момчетата възприемат съвсем буквално думата плод – на дъното под портокали, кивита, диня и различни други, непознати за мен плодчета, кротуваха две чери-доматчета. Зарадвах се, че не настоях да ми ги пасират. Реших, също така, да не обръщам внимание на елегантното розово сърчице, с което ми бяха окичили чашата.

В търсене на банката, явно доста се бях отдалечил от хотела и на връщане (не, не намерих карта, снимах с телефона всеки ъгъл, на който завивам) се почувствах отново гладен! Въпреки всичките плодове (е, без доматите)!

Вероятно точно гладът си каза думата, когато преминавайки пред едно видимо “народно” заведение, не устоях на миризмата и влязох в него. Млада, красива китайка веднага дойде при мен и ме попита нещо. Аз отговорих на въпроса ѝ с въпрос (говорите ли английски?). Тя ми направи знак да почакам и извади вездесъщия телефон. Насочи го към мен и аз, вече опитен в тези операции, попитах делово “имате ли ориз или нудели”. Смехът ѝ беше съвсем искрен и явно нетипичен, понеже се приближиха други сервитьори и я попитаха нещо. Тя им показа надписа на телефона и всички дружно започнаха да се смеят. Почувствах се доста неловко, но момичето, явно осъзнало, че не се шегувам, каза нещо, което телефонът преведе като “тук сервираме хот-пот”.

Китайският народ ще пребъде за вечни времена! И не заради комунистическата партия, нито заради Великата Китайска Стена, а защото няма как народ, измислил “хот-пота” да не оцелее до края на историята! Не мисля, че в живота си съм ял нещо толкова вкусно! За първи път срещам нещо, което да надвие у мен спомена за израелската кухня и дори да се съревновава със сармите на майка ми!

Не ми отне много време да стана атракцията на заведението. Човек трябва да познава своите недостатъци! Аз, например, знам, че с пръчки мога да дирижирам, но не и да се храня! Затова от пристигането ми в Китай, нося в джоба си пластмасова вилица. И докато си хапвах вкусно, усетих, че нещо не е наред. Обърнах се и отстрани стоеше целият персонал на заведението и ме гледаше в захлас. По лицата им можеха да се прочетат всякакви емоции – удивление, смях, неверие… всякакви… но без подигравки. Явно тук уважават клиентите. Когато видяха, че са спечелили вниманието ми, набързо се разпръснаха. Но непрекъснато някой минаваше през моята маса с глава, обърната към мен. Всъщност – към вилицата ми. Накрая, мисля, че дори ми направиха намаление.

По-късно същата вечер ми се обади “the Boss” и ме попита дали искам да вечеряме типична сечуанска храна. Веднага казах “да” и тримата (с нас беше първият обой от оркестъра) отидохме в прекрасен местен ресторант. Какво мислите, че ядохме? Правилно – хот-пот!

Мога да кажа само едно. Китайската кухня винаги е била на почетно място в моята листа на предпочитания, но от днес е в почетната тройка! Или двойка! Или дори единица!

И денят можеше да приключи прекрасно, ако не бях оставил, преди да си легна, прозореца отворен.

Русенци (ако са останали такива след пролетното прочистване) ще ме разберат – тези комари са ъпгрейдната версия на русенските! Сравнението би било – армията на Наполеон срещу the “Little boy”!

Сега трябва да измисля как да обясня на “the Boss”, какво съм правил тази нощ, че изглеждам по този начин…