Отново в Пандария

Разбира се, надявах се да дойда отново в Ченгду. Но понякога изпълнението на желанията ни е наистина светкавично. Когато си тръгвах, мечтаех да дойда пак в близките 2-3 години. Не очаквах, обаче, да е след един месец! При това, този път пристигнах не сам, а с целия си багаж!

Здравей, ChengDu!

Друга задача, друг хотел, други хора, но надявам се – същата храна.

Момичето, което ме посрещна на летището се опита да бъде любезно и ме попита, дали това е моето първо идване в Ченгду. От начина по който попита, беше ясно какъв отговор очаква. Явно си беше подредило в главата реда на въпросите, с които да ме занимава пътьом. Но моят отговор сякаш обърка плановете. Кроткото ми “да” видимо я смути, но тя сравнително бързо се съвзе и ме попита с едва прикрита изненада – “кога е било това”? Отговорих ѝ с мила усмивка – “миналия месец”. Следващият ѝ мил опит да подържа някакъв разговор беше, след като ѝ съобщих, че съм от Софийската филхармония. Гордото “и ние имаме симфоничен оркестър тук”, обаче, го туширах с “познавам ги, работил съм с тях”. Изражението на лицето ѝ беше забавно. Знам, знам, труден съм за разговори…

Поради което вероятно ме оставиха на един стол да чакам, докато съберат останалите гости на конференцията, пристигащи по същото време (летището тук е като оживена автобусна спирка – непрекъснато някой каца или излита).

Гостите, които дойдоха бяха от Централна Европа – Чехия или Словакия, за съжаление ми е трудно да различавам двата езика. Игнорираха ме в началото, но това беше добре дошло за мен, защото се опитвах максимално да стоя седнал на стола. Не че съм по природа неучтив, но така по- не си личаха петната по панталона ми от обърнатия в самолета доматен сок. Смятам повече никога да не изневерявам на традицията да си поръчвам cola zero.

По пътя за хотела преживях разочарование – тръгнахме в съвсем друга посока, в неизследвани от мен части на Ченгду. Не знам защо съм си мислил, че в град, чието население се измерва с осемцифрено число, ще ми се случи да бъда отведен от различни организации в един и същи район.

По време на краткото пътуване (около 30 минути), открих и някои невиждани до този момент от мен идеи на китайските архитекти. Някой ден ще дойда само за да им разглеждам сградите!

Слизайки от микробуса в хотела, един млад и ентусиазиран човек се запъти към мен и ми съобщи, че аз съм Найден Тодоров. Някак инстинктивно се огледах да видя, дали не са ми разлепили снимката по стените, но очевидно неговата информираност не се дължеше на плакати от типа “издирва се”. В следващия момент се почувствах като Хаджи Димитър – едно момиче ми взе паспорта, друго ми връчи ключа за стаята, трето ми подаваше торба с книги и документи, докато четвърто ме облъчваше с информации, от които в стреса нищо не запомних.

Разбира се, слязох на грешния етаж и някакъв мил китаец ми предложи помощ. Заведе ме до верния етаж и коридор, като пътьом ме попита от къде съм. Подсмихнах се и казах “От България”. Представяте ли си колко китайци в Сечуан знаят за съществуването на България? Бил съм в Тексас, знам какво говоря. А преди години една кметица от Флорида се опитваше да ме убеди, че България е в щата Ню Джърси.

Пиша всичко това, за да се опитам поне малко да оправдая ехидната усмивка, с която отговорих на човечеца. А той, китаеца му с китаец, също ми се усмихна и продължи на български “О, красива страна! Добре дошли в Ченгду! А от кой град сте?”. След петминутен разговор на книжовен български, се разделихме почти като приятели с мъжа, който се оказа, че работи в китайското Министерство на културата. Дано не съм изглеждал много странно с ококорените си очи, но и вие нямаше да изглеждате различно, ако в средата на провинция Сичуан, ви заговори в асансьора китаец на български език.

И така, спирам дотук, защото имам да си отспивам – в самолета не че не беше удобно, но е неприятно да се спи седнал, с мокри от доматен сок дрехи.