Китайски хроники V

Забелязвам, че на повечето от четящите им е весело. Е, днес ще ви разочаровам.

Имате ли представа с какви мисли се събужда човек сутрин в Китай?

„Вратата!“

Вече е банално, знам дори какво ще си помисля като се събудя. И въпреки това ставам с ентуасиазъм и почти изтичвам до вратата за да проверя дали няма бележка, пъхната под нея, с надпис на китайски: 你的行李已經到了!

Но не. Няма. И днес също го няма! Разбира се, аз не се предавам – ние българите никога не се предаваме, когато решим нещо – без значение дали е за добро или лошо! Важното е да има борба! Словесна борба, де, да не решите нещо друго. За другото си има други нации. Но в случая дори каузата е справедлива – да съберем намерен багаж със загубен собственик! Затова се съвземам от бързо обхващащото ме отчаяние, игнорирам абсурдните послания, получени от Родината по съвсем нямащи нищо общо с мен теми и звъня на оркестъра в Сечуан. За късмет, слушалката вдига единствената дама в администрацията, която може да обясни на английски защо тук никога не се вижда слънцето (е, ако знаеше причината). Аз я питам нетърпеливо: „Знаете ли нещо за моя багаж?“, на което тя ми отговаря: „Да, за съжаление багажът Ви е в самолета на две части“. Причерня ми пред очите! Куфарът бе чисто нов, купен при това от жена ми, в красив сребристо-златен цвят, почти като халката, която загубих преди години! Изригнах и слушалката не бе възможно да спре моето възмущение „Как така ще бъде на две части? Вие наясно ли сте как се чупи нов куфар? На какво са играли тези хора с багажа ми?“… Жената остана за момент безмълвна, след което попита плахо „Но кой Ви е счупил куфара?“. Беше мой ред да остана безвълвен за кратко, след което леко несигурно отговорих „Вие казахте, че е на две части!“. Тя потвърди, явно неразбираща каква е връзката между едното и другото – „Да, едната част е София-Париж, другата част е Париж-Ченгду.“ … Е, важното е, че накрая се разбрахме. За по-сигурно, писах отново на приятелите в София и те да продължат да ровят по въпроса (в смисъл, да звънят и разпитват, човек в Китай трябва да бъде точен с изразите).

Отвън ме чакаше дъжд. Явно днес няма да има разходки. Но пък реших да последвам съвета на Лия Петрова и абсолютно нахално минах зад рецепцията! Воала! Имало помещение за закуска! Не пробвах яйцата, вече знаейки, че са изкуствени. Макар че, да ме убиете, не мога да ви кажа какво ядох. Но беше вкусно.

Шофьорът-убиец я нямаше. На вратата на хотела ме чакаше някакъв човек, който със снимка в ръка и с крайно неуверено изражение ме попита – „Найден Тодоров“. Кимнах. Той навря снимката в лицето ми и пак ми зададе същия въпрос. Да, снимката беше отпреди 20 години, но на нея си бях аз. Затова пак му кимнах и отговорих кратко „да“. Той ме гледа известно време с много голямо подозрение, после вдигна рамене и отиде на рецепцията. Оттам му посочиха към мен, след което той отиде до една млада дама, подбра я и двамата дойдоха при мен. Тя започна на много добър английски да ми обяснява колко се радва, че можем да се запознаем и ме попита дали съм бил в Япония. Аз изпитах известни затруднения да отговоря, не защото не знам какво е Япония, а защото не бях сигурен, че разбирам за какво говорим.

Качихме се в колата, дамата седна отзад при мен! Ок, нова държава, нови традиции. Пътят обаче беше различен и за момент се притесних. Понеже много обичам да чета криминални книги (наследство от баща ми), та за момент си представих как ме отвличат. Въпреки, че не можеше да ми хрумне никаква свястна причина на кого би му притрябвало да отвлича точно мен. Ок, имам идеи по въпроса, но те са си в България и са толкова нищо незначещи в междуконтинентален план, че няма как да съумеят да организират нещо повече от разходки между институциите у нас. Това, обаче е Китай! Вярно, сетих се за едни случаи, когато един от менталните беше писал до десетина оркестъра в чужбина, за да им обяснява, че е срамно на канят такъв некадърник като мен, но чак пък да организира отвличане в Азия…

Стараейки се да си отвлека вниманието от неприятните мисли, се загледах по заобикалящия ме отвън свят, с надеждата да не го виждам за последен път. В един момент забелязах някаква сериозна пропаганда с постери и билбордове на някакъв човек. Не е каквото си мислите, когато минахме наблизо, се оказа салон за красота. И добре, че не е другото, защото човекът от плакатите сериозно ме притесни. Известно време го разглеждах и се опитвах да разбера какво ме е смутило толкова и в един момент разбрах – той беше добре гримиран и с ярко червило. Което ме подсети за миналогодишните истерии около Истанбулската конвенция. Аз бях много разочарован от себе си или по-скоро от факта, че не я приемам. Извън двата политически момента в нея (а аз не съм фен на съвременната политика), едва тук разбрах, кое в придадения смисъл на невинното понятие „джендър“ ме е притеснило.

Доста от най-близките ми приятели (и от двата пола) са с предпочитания към собствения си пол. Този факт никога не ме е дразнил. В обществото, в което живеем днес това е едва ли не като да избереш кое ти харесва повече в плодовия сок – ананас или домати. Особено, когато става дума за страхотни хора!

Едва тук, обаче, разбрах, че моето смущение идва не от въпроса какви са предпочитанията на събеседника, а от възприятието му за самия него. Това е всъщност разлика между опаковка и съдържание – тялото едно, душата – друга. И е тъжно. Защото такива хора цял живот биха били нещастни. Представете си, че всеки път, когато погледнете в огледалото, оттам ви гледа друг човек… Ужасно. Дори вампирите са по-добре, тях поне никой не ги гледа от огледалото. И изведнъж, гергьовденският виц от тази година спря да ми изглежда толкова смешен.

Впрочем, мислейки си за липсата на подобни проблеми на съвместимостта у най-новите европейци, се чудя, дали след 100 години (или 4-5 поколения) Европа ще има такива проблеми? Препоръчвам ви „Подчинение“ на Уелбек. Е, Китай няма да ги има тези проблеми – дори цяла България да им се изсипе в градчето Ченгду, пак ще са квалифицирано мнозинство. Но понеже съм на вълна „книги“, на колегите тук бих им препоръчал „1984“. Обаче няма да го направя, защото могат да си вземат някои идеи за тяхната точкова система. То и без това фикцията в тази книга остана само в сюжета, другото са вече факти.

Добре, че пристигнахме в оркестъра, че мислите ми съвсем отлетяха в едни посоки…

Пристигайки, успях дa разгадая две мистерии наведнъж. Първата – че не съм отвлечен, а просто оркестърът притежава двама щатни шофьора. Втората – че дамата, с която пътувах не била преводач, а солистката на концерта!

Представих дамата на оркестъра (не и знам името, дори не знаех, че е пианистка!) и музиката започна. Няма да ви занимавам с това как е протекла репетицията – това е един от онези спомени, които смятам да скатая дълбоко „за черни дни“.

В паузата солистката ми призна, че никога не е била в Ченгду и въобще Китай не е основната за нея дестинация. Веднага направих връзката и почти извиках – „Вие сте от Япония!“. Тя бе впечатлена, че имам такива познания за тяхната раса, явно забравила с какъв въпрос се е запознала с мен. Попита ме отново дали съм бил там и аз започнах да изреждам в кои градове съм ходил и какво ми харесва в тях. Тя беше съвсем потресена и успя само да промълви „Мисля, че Вие познавате моята родина доста по-добре от мен…“. Опитах се да я успокоя, че нищо не познавам на този свят, на моменти, след някои разговори, дори се съмнявам дали познавам жена си, но нейната мисъл отиде в друга посока. „Аз живея от 14-годишна в Париж. Бил ли сте там?“. Отговорих ентусиазирано „Да, разбира се, дори моят багаж още е там!“. Тя май не ме разбра, но и паузата свърши и трябваше да продължим удоволствието с музиката на Бетовен.

През обедната почивка реших да не се възползвам от безплатната храна в оркестъра, явно каквото и да съм ял на закуска, е било достатъчно добро, да ме държи сит повече от няколко часа – нещо, предвид начинът по който реагира моето съзнание на храна, си е направо голяма препоръка! Слязох в Старбъкс и си поръчах студен чай от лимон. Човекът ме попита дали няма да си взема и айс-кафе като вчера, при което аз зяпнах. Огледах се – заведението беше пълно, също като вчера. Той всичките ли ги помни – кой кога какво поръчва?! С огромно уважение му отговорих, че днес ще съм само на студен чай, ролята на кафето бе изпълнена сутринта от социалните мрежи. Той, за късмет, не ме разбра и ми приготви от същата онази прелестна напитка, която те наричат „ххххххх студен чай“, а ние още нямаме точно наименование за нея, понеже за нас всичко от този вид е “студен чай”… Е, имал съм и по-тежки случаи – още помня, когато през 90те се върнах от Израел в Пловдив и поръчах в любимото ми заведение “Дриймс” студен чай. Жената беше в шок и ме попита какво е това. След отговора ми, че е напитка, която на английски се нарича Ice-tea, ми донесоха врящ липов чай с лед в него.

От множеството поздрави от различни хора осъзнах, че част от оркестъра също прекарва почивката си в платеното заведение, вместо при безплатния обяд, което за мен лично е странно, но аз съм българче и ние едва ли някога ще разберем защо човек би предпочел да си плати пред „далаверата“. У нас дори известни и уважавани хора, с добри предполагаеми доходи, предпочитат да получават нещата безплатно. Не ви изненадвам с това, убеден съм.

След втората репетиция реших да си тръгна пеша. Вече бях мокър така или иначе и поговорката „мокър от дъжд се не бои“ в случая важеше с пълна сила! А и дъждът в един момент реши да си почине. И хората отново излязоха по улиците и започнаха да се радват на заобикалящия ги свят.

Радвах се и аз. И, гледайки ги, разсъждавах. Разсъждавах за техниката и нейното място в живота ни. Аз самият съм жертва на техниката, но в Ченгду за първи път виждам сякаш себе си отстрани и гледката не е въодушевяваща. Навсякъде хората са с телефони. 90% ги държат в ръцете си, а от тях 90% ги гледат почти непрекъснато. Трябва да се смени името на тези машинки! Думата „телефон“ подвежда! Хората отдавна не ги използват за вербална комуникация с други хора! И въобще, какво толкова им гледат, като нямат фейсбук, а?

Някои вървят по улиците и си гледат телефоните. Други пресичат (гледайки си телефоните, да). Трети седят влюбено един до друг на пейката… и си гледат телефоните. На колело и с поглед в телефона – и това можете да видите в Китай (апропо – отделни ленти за велосипеди и много, много колоездачи). За Бога, докато бях в колата, един моторист ни изпревари, докато си гледаше в телефона!

Но дамата-шофьор на оркестъра вчера разби моите представи за живота. Ту си пишеше, ту четеше нещо в колата, но когато паркира на заден, без почти да си вдигне главата от телефона… Оттук нататък в мен може да предизвика само истеричен смях твърдението, че жените са по-лоши шофьори от мъжете! И предлагам всеки мъж, който го твърди, да паркира на заден, докато си чати по телефона. Но първо да си застрахова колата!

Аз такива проблеми нямам. Книжка никога не изкарах. А като пешеходец само два пъти съм се блъскал в стълбове с телефона. Но като се има предвид, че се блъснах челно в стена няколко години преди за първи път да видя мобилен телефон, не мисля, че проблемът е бил в малката играчка. Още ме боли главата при спомена, а в Пловдивската музикална академия дано са замазали стената след онзи случай, че като знам у нас на колко десетилетия правят ремонти…

Обратно към китайците. Възможно е да са в много по-голяма степен мулти-таскинг от нас. Това е достойно за възхищение и все пак – притеснително. Или аз просто вече се превръщам в стар човек от „предишното“ поколение, който само мърмори. Макар че, с техния консервиран външен вид, няма да се учудя, ако повечето от младежите наоколо са на добра възраст да ми бъдат родители.

Спирам дотук, защото видях заведение за „хот-пот“.
Притесненията за бъдещето оставям на вас…

Related Posts

По пътищата на Европа VI

По пътищата на Европа V

По пътищата на Европа IV

Китайски хроники ХIII

По пътищата на Европа III

До Америка и назад VI

До Америка и назад V

До Америка и назад IV

До Америка и назад III

До Америка и назад II

Categories

  • От мен