Нов ден – нов късмет.

Започна нормално. В смисъл – изтичах до вратата с надежда за бележка, че багажът е пристигнал, но нямаше такава. Спомням си преди години в Русе, дойдеше ли декември, всяка сутрин дъщеря ми тичаше до вратата, за да провери дали джуджетата на Дядо Коледа са и оставили нещо в окачения бoтуш. Вече знам как се е чувствала.

Всъщност, идеята е добра! Следващия път ще оставя бoтуш на вратата. Или обикновена обувка, ако е през лятото.

Навън отново вали. Прогнозите за следобеда, обаче, са добри. Е, може и да не видим слънце, но ще бъде по-светло и по-малко мокро!

Наистина няма слънце! Когато е ясно небето, е светло, но слънце не се вижда. После изведнъж някой дръпва шалтера и става тъмно. Може да е някаква специална китайска защита. Или пък е прав моят най-добър приятел от детските години и просто въздухът е прекалено замърсен. Ако е така, то това е най-чистият замърсен въздух, който съм дишал.

По пътя за репетицията с Кана (това се оказа името на пианистката) се разговорихме. Предишната вечер се бях информирал от the Boss какви конкурси е спечелила, но все пак успя да ме изненада. Мислех си, че съм голяма работа, че съм започнал да свиря на 5 години, но тя е започнала на 3… Как може на 3 години да свириш на пиано? Какво ще правиш после на 30?

Репетицията мина чудесно и реших от втората репетиция да ги пусна с около час по-рано, с което си спечелих едно конско по телефона от the Boss. Този човек наистина се грижи за качеството на оркестъра си, както и за удобствата на музикантите (вече писах, че имат всеки ден безплатна закуска и безплатен обяд между репетициите). Старае се и да им слага несвирени от тях произведения в програмите. И преди някой да започне да им се подиграва, че не са свирили Бетовен, ще кажа, че самият аз никога не бях дирижирал увертюрата „Крал Стефан“. Дори не я бях чувал! Явно не съм бил чак толкова старателен навремето, когато посещавах по 5-6 часа на ден Националната фонотека на Австрия. Но пък си признайте, колко от вас са я слушали?

Впрочем, имат си забавни неща тук – стотици хиляди различни ударни инструменти, за съществуването на поне половината от които не съм и подозирал. Но пък си нямат контра-фагот. Както каза the Boss, имали само един в целия град. Това донякъде ме успокои, защото вече започвах да имам комплекси.

Е, иззад многото инструменти има и не малко снимки по стените – на генералния секретар на конгреса на Партията, на генералния секретар на посещение в армията, на генералния секретар с пионерчетата… Последното направо ме разчувства. Всъщност, аз нямам лоши спомени от пионерските си години. Верно, че партийната секретарка на блока беше заявила, че няма да ми даде разрешение (?) да кандидатствам за висше образование, но пък докато завърша училище, нито тя беше партийна секретарка, нито Партията имаше думата за случващото се в България.

Понеже се отнесох на политическа тема, редно е да кажа, че този комунизъм, който виждам тук, няма нищо общо с комунизма, който помня от България (Добре де, социализъм е, не е комунизъм). Но ако сме съвсем честни, тя и демокрацията у нас няма нищо общо с демокрацията в другите страни. Нищо особено не искам да кажа. Само това, че очевидно политическият строй няма много общо с разнообразието по магазините, чистотата по улиците и отношенията между хората. Друго нищо не казвам. Ама вие си го помислете.

Пак се отнесох.

След като пуснах милите музиканти по-рано днес, познайте къде отидох? В онзи народен ресторант, разбира се! Но не си мислете, че заради това съм ги пуснал по-рано! Наистина се справят чудесно!

И ето ме в любимото ми хот-пот заведение. Тук нещата се развиват определено по-бързо от моите възможности за възприемане. Имам чувството, че ме чакаха с нетърпение, на масата, на която сядам имаше оставена някаква табелка, която вдигнаха с идването ми. Аз, като типичен традиционалист, си взех същото, което си взимам от първия път (в този ресторант човек сам си избира основната част от храната от витрини) и си седнах в щастливо очакване на масата. В този момент дойде момичето с телефона-преводач и каза нещо, което телефонът преведе като “имате ли други желания?”. Аз, като типичен джентълмен, благодарих учтиво и обявих, че всичко е супер. Тя пак каза нещо и мисля, че тук машината се бъгна, защото преводът беше неочакван: “готова съм да Ви дам всичко, което си пожелаете!”. Явно шокът на лицето ми е бил повече от достатъчен, за да разбере, че сме се загубили в превода. Усмихна се виновно и каза нещо друго, чийто превод вече беше по-лесен за възприемане: “виждам, че винаги си взимате едно и също, но аз мога да ви предложа и други храни!”. Благодарих и, отказах също и сепарето за специални гости, което ми предложи, все пак обичам да съм близо до храната.

Храних се и разсъждавах, колко ли проблеми в световната история са произлезли от грешен превод… Има една известна истина – 10 процента от проблемите между хората произтичат от различни мнения, 90 процента – от сгрешен тон на общуване. Аз бих добавил – обърнете внимание и на преводача!

След едно притеснително съобщение от родината, реших, вместо да се разхождам, да се прибера в хотела.

Това беше едно от най-хубавите решения, които съм взимал – ако не в живота си, то поне тази седмица! Защото в хотела ме чакаше, някой, който толкова много ми липсваше през всичките тези дни…

ДА! Куфарът ми пристигна! Наистина беше крайно време – през последните пет дни съм прал (на ръка) повече, отколкото през целия си съзнателен живот досега! Ръцете ми в момента на нищо не приличат от пране, а и вече бях започнал сериозно да се притеснявам как точно ще дирижирам утре! В момент на лудост дори почти бях решил да изляза гол на сцената, в знак на протест! Но все пак не съм Фридрих Гулда, а и багажът ми, слава Богу, дойде.

Ако мога да вярвам на бележките по него, обиколил е повече градове, отколкото аз през последните две години. Наистина не разбирам как функционират авиокомпаниите, нито вероятно ще разбера някога какво точно се случи. Впрочем, куфарът ми е заключен, което е забавна подробност, предвид факта, че не е имал катинар, когато го пусках на летището.

Всъщност, това не е първият път, когато са ми губили багажа, макар че никога не е трябвало да го чакам толкова дълго. А и, сещайки се с известна носталгия за първия такъв спомен, мога да отбележа, че моите дрехи са идвали в Китай 22 години преди мен. Защото през 1996 година, когато пътувах от Тел Авив за Рим, по някакви неведоми пътища куфарът ми се беше озовал в Пекин. Е, както виждам, отново е бил там, явно ще трябва скоро и аз да го посетя. Например – със Софийската филхармония.

А сега ви оставям, защото имам да търся начини да отворя катинара на куфара, за който са забравили да ми изпратят ключа.