Китайски хроники VII

Концертът

Понеже снощи цяла вечер се занимавах с един грузинец (Гия Канчели. Заповядайте на концерт в София на 17. Май), сутринта естествено не се събудих, но и не беше голяма драма, понеже генералната репетиция бе обявена за 15.00 ч.

В 14.00 ни взеха с Кана от хотела и тръгнахме към залата. Времето – сияйно, облаците – като правени с фотошоп. Само слънцето го няма. На едно място небето беше особено ярко, та подозирам, че там някъде се крие и източникът на живота.

По пътя минахме през една зала, чието име беше Perfect Music Hall. За голямо наше съжаление не спряхме там, а продължихме, шофьорът се опита на някакъв език да ни обясни (аз нищо не разбрах, Кана реши, че го е разбрала), че нашата зала се казва Tianfu Concert Hall. Знаете ли какво означава това? И аз не знам.

Спряхме до една изключително красива модерна стъклена сграда, която се извисяваше до небето в някакви причудливи, приказни форми. Преди да влезем спрях, за да направя няколко снимки! Да видят в България какво е Концертна зала!

Щастлив и запасен с необходимия снимков материал, тръгнах към вратите, но шофьорът започна да вика нещо след мен. Обърнах се и той ми сочеше настоятелно (със същата настоятелност, с която ми навираше снимката в лицето при запознанството ни) към някаква сграда – миньонче, която моето въображение, незнайно защо, оприличи на някаква силно умалена и разкривена версия на Shrine of the Book в Йерусалим. Заклатих глава и казах „concert hall“. Той също закима с глава и повтаряйки „concert hall, concert hall, concert hall” ме забута към мъничкото нещо.

Силно притеснен тръгнах след също нищо неразбиращата, но поне мълчаща Кана към вратата на къщичката. Вътре имаше точно една малка заличка. Огледах се да видя колко човека от оркестъра могат да се поберат (за публика не си и мислех дори) и видях асансьора, към който се бе запътил шофьорът. Натика ни вътре, натисна -3 и се дръпна точно когато се затваряше вратата. Останахме двамата с японката в кабината, гледайки се в недоумение. За три етажа, доста дълго се движихме. После вратата се отвори и ние се оказахме в подземната база.

Добре, не е подземна база, концертен комплекс е. С няколко зали, с репетиционни, гримьорни – колкото си искате, с градини (!) и прочие. Такова животно нямаме у нас, без значение дали над или под земята. Tianfu Concert Hall си има и доста сериозно изглеждащ орган, и сцена, каквато би ни свършила добра работа на 27 юни със Софийската филхармония, но за съжаление, залата е прекалено отдалечена от Концертен комплекс „България“, където се помещават българските влюбени в хармонията…

Ще кажете – Рай за музиканта. Ъм… не знам. Кана не беше чак толкова щастлива. За съжаление не ми беше под ръка фотоапаратът (телефонът), за да снимам изражението на лицето и, когато видя рояла. За мен си изглеждаше абсолютно добре, но на него не пишеше нито Стейнуей, нито Бьозендорфер. Беше някаква марка, за която може и да съм чувал някога отдавна, защото името не ми беше съвсем напознато, но е било наистина в някой минал живот. И в репетиционната роялът също беше странен (нещо, започващо с Кайзер..), но все пак беше репетиционна зала. В интерес на истината, когато започнахме, се оказа, че роялът си е доста добър, макар и малко тежък на пипане (според пианистката, аз не го докоснах).

Когато и казах, че за мен не е проблем (имах предвид как звучи), тя ме попита какво би било усещането, ако ми сменят оркестъра и разбера това на генерална репетиция. Ми не знам. Не ми се е случвало. Но ми се е случвало в Полша да дирижирам непознат оркестър без никаква репетиция и с произведения, които бяха различни от предварително договорените.

Точно когато започвахме, при мен дойде прибледнял тимпанистът и ми каза, че си е забравил палките в репетиционната зала (от която ни деляха много километри и няколко милиона човека). Казах му да тича да ги вземе и той ме изгледа за момент така, както се гледа луд. Но тръгна. Какво да му обяснявам, че нищо не може да ме изплаши! Аз съм имал случай концертмайстор да тръгне на турне с два куфара и да си забрави цигулката.

Имат интересни навици китайците. Като сбъркат, гледат надолу и си сменят цвета на лицето. Познавам диригенти, които с радост биха работили с тях. Но нямат фейсбук, за да го прочетат това.

Репетицията мина прекрасно и без тимпани. Или, може би, точно заради това? Не, всъщност, момчето много хубаво си свири, просто има проблеми при постепени промени на темпото. Но на концерта успя!

Изненадaха ме с бис. Добре, това също не ми е ново като изживяване. Пък и в този момент не вярвах, че ще стигнем до бис. Кой бисира Бетовен в наши дни?

Беше някакво мяукащо и много приятно звучащо китайско произведение, което те свиреха с видимо удоволствие и невероятни нюанси.

В този момент осъзнах истината! Тези хора са всъщност изключително музикални! Просто тяхната нативна музика е друга. В главата ми се събуди един стар спомен за опита на Евгений Светланов да дирижира Гершуин. Беше велик диригент. Но нищо не разбираше от Гершуин. Има го на грамофонна плоча, който не ми вярва, да се обади на музикантите от Софийската опера, които в момента са в Москва, да му я купят. „Един американец в Париж“ беше около 20-25 минути. Толкова беше и „Рапсодия в синьо“.

Прекрасно изпълнение. Но нищо общо с Гершуин.

От друга страна, красотата на изкуството е възможността да чуеш различните гледни точки за едно и също произведение. Както и друг път съм “радвал” критиците с това изявление – в музиката 2+2 не е нужно да прави 4.

Не познах. Имаше бис. Китайската публика (според опита ми – въобще азиатската публика) е толкова въодушевена на концертите, че ми иде да купя по един самолетен билет на всички, които критикуват българската публика, че много се радвала и не трябвало така. Прекрасна публика! Прекрасна!

След концерта идваха разни хора да ме поздравят. Един ми изрази изумлението си, че има двама диригенти с моето име. Признавам си, аз също се изумих. Знаех за спортния журналист, но чак пък още един диригент… Попитах го кой е другият, а човекът ми отговори – „ами този, който трябваше да дирижира днес“. Тук блокирах за момент и му казах, че според мен, поканата за този концерт си е била за мен. Човекът каза – „не, ето вижте програмата“. Ами, аз си бях в програмата, но десет години по-млад, с два пъти повече коса и никаква брада. Едно момче от оркестъра, което чакаше да се поздравим, избухна в смях. Аз останах учтиво сериозен.

На тръгване се върнах на сцената, за да я снимам и се шашнах от това, което видях – някакви хора увиваха пианото в нещо като станиол. Цялото пиано! Рояла!

Е, различни страни, различни традиции, различно отношение към инструментите. В Русе съм виждал да си поставят върху рояла кафетата, в София – цигулките. Тук го увиват да не настине.

Искам да кажа две думи за цветята, които ми подариха (също и на солистката). Ухаят удивително! И което е много важно – живи са – в саксия! Това наричам аз уважение към красивото – не го убиваш, за да му се радваш, а му даваш възможност да живее! Имаме какво да учим от китайците. Жалко е, че трябва да ги оставя в хотела (не китайците). Мисля да ги дам на рецепцията на тръгване.

И така, Кана трябва да си оправя багажа, защото утре ще сме заети с ПАНДИТЕ и няма да има време за битовизми. Аз нямам такъв проблем. Все пак, багажът ми пристигна снощи и като цяло си е още в куфара. Затова имам време да отида да хапна във вече любимото заведение.

И тук настъпи катастрофата! Докато вечерях с настървение (днес не бях ял нищо), вилицата се счупи… Аз, все пак съм донякъде предвидлив човек и се бях запасил с две вилици, но едната загина геройски още по времето на полета, в който бе отвлечен багажът ми.

Мъченията бяха страшни. Всичко миришеше вкусно, но проклетите клечки не задържаха нищо за повече от две секунди. Няколко китайци ме снимаха (според тях – тайно), докато се мъчех. Добре е, че Фейсбук тук е забранен, че иначе сигурно щях да обера точките.

Принципно знам, че не съм най-координираният човек в ръцете. Точно затова вероятно съм станал и диригент.

Бърнстейн имаше една интересна реплика, звучаща приблизително така – “ако тръгна да правя на улицата това, което правя на сцената, до пет минути ще ме арестуват”.

Това важи за мен с пълна сила. Пролича си и при опита ми да заместя счупената вилица с клечките за ядене.

Естествено събрах отново всички погледи в заведението, но на това вече съм свикнал. Някакъв човек дори дойде и ми предложи цигара (!), вероятно за да си почина от изтезанията. В един момент, обаче, се чу особен шум някъде зад мен и, обръщайки се, забелязах “моето момиче” да води някакъв ожесточен спор с нейните колеги. Докато се чудех какво става, тя нахлузи някакво манто и излезе.

Продължавах вече десетина минути с неудачните опити да прехвърлям храната от врящия казан в устата, когато тя се завърна в заведението и тръгна направо към мен!

Знаете ли какво ми носеше? А? А???

В крайна сметка е възможно просто да е осъзнала, че без вилица няма шанс да приключа и да си тръгна скоро… Вилицата, обаче, ми я подари на тръгване! Той кой ли друг луд в Китай би използвал вилица в заведение за хот-пот…

Каквато и да историята в нейните очи, за мен това е олицетворение на любов от първа хапка!

Сега стоя в хотела и разсъждавам. Защо са такива китайците? И защо ние не сме? Знам, че няма смисъл от такива мисли. Но това, че всеки човек тук се старае да покаже на отсрещния, че е важен, създава едно специално отношение между хората и придава друг смисъл на живота.

Стига толкова!

Сега лягам, че утре в 8:00 ще ни водят на гости при роднините. Впрочем, знаете ли, че пандите са символ на обединението на расите – те са едновременно бели, черни и в същото време са азиатци.

Лека нощ!

Related Posts

По пътищата на Европа VI

По пътищата на Европа V

По пътищата на Европа IV

Китайски хроники ХIII

По пътищата на Европа III

До Америка и назад VI

До Америка и назад V

До Америка и назад IV

До Америка и назад III

До Америка и назад II

Categories

  • От мен