Китайски хроники VIII

Последен ден – на гости в Пандария

Преди около 20 години ми се случи нещо, което почти ме отказа от музиката и дирижирането (в онзи момент смятах, че съм приключил завинаги). Основна заслуга за връщането ми обратно имаше директорът на фондация Ленард Бърнстейн в Йерусалим, който от тогава насам ми е скъп приятел и ментор. Винаги ще съм му благодарен, че ме върна от света на компютрите в този на музиката. Защото, както той сам го каза – професията на музикант ще ти даде възможност, освен вдичко друго, да видиш места и страни, за които повечето хора могат само да мечтаят.

Оказа се прав. Ето ме, днес съм в родината на пандите, една наистина осъществена мечта.

Спомням си големия дипломатически проблем, когато преди няколко години в най-старата зоологическа градина в света – Виенската – се роди малка панда. Китайците веднага си я поискаха и скандалът беше уреден. Аз самият се подписвах тогава под петицията за “австрийско гражданство” на пандата и убеждавах различни мои приятели във Виена да го направят също. Все пак, тогава Китай прояви милосърдие и пандата (както и двете, родени след няколко години) останаха в Австрия.

Не знам, според мен лично, трябва да е ок, родината ти да бъде там, където си се родил. Иначе такива като мен ще имат сериозен проблем, особено предвид факта, че човечеството дори още не е достигнало скоростта на светлината.

И така, в 8:00 с японката бяхме долу на рецепцията, готови за среща с дипломатическите представители на Китай пред света (пандите наистина имат такъв статут). Почакахме малко, докато в един момент чухме въпросителен вик – “Ле-Дън?”. Обърнах се, заинтригуван да видя какво се случва и видях една жена на вратата да се взира в мен. “Какво става?” попитах тихо Кана, а тя ми се усмихна в отговор “Мисля, че вика теб.”. Не можа, обаче, да ми обясни дали знае какво означава непознатата дума, защото в този момент жената, установила, че е спечелила вниманието ми се приближи и възторжено повтори “Ле-Дън!”. На умислено-въпросителния ми поглед отговори на добър английски, че е нашата екскурзоводка и ще ни разведе из парка на пандите. Моето настроение рязко се покачи с двадесетина градуса. А може би просто бе станало горещо.

Денят се оказа наистина горещ. Пътувахме с колата около 45 минути, през които дамата не млъкна. Изтрелваше по 6-7 думи в секунда, повечето на английски и очевидно беше решила да ни разкаже всичко за провинция Сечуан и за коренните ѝ обитатели. Пандите имам предвид. Наистина беше впечатляващо, макар че от един момент нататък главата ме заболя от непрекъснатия словесен обстрел и започнах да губя концентрация. Разбрах също, че аз съм Ле-Дън. Нарочно ѝ подарих за спомен моя визитна картичка, но това не можа да промени името ми в посока към оригинала.

Когато пристигнахме, бях пред умопомрачение, но с много нови познания за любимите същества. Преди да съм ги забравил, смятам да ви предам в свръхсъкратен вид най-важното! И така, ето какво (не) е нужно да знаете за пандите:

Пандите са едни от най-старите (измежду оцелелите) жители на планетата Земя. Разхождат се наоколо от последните няколко милиона години, като първоначално са били месоядни. Но после открили бамбука…

Преди стотина години са били на изчезване – останали под сто (!), но тогава се намесила държавата Китай и днес те са над 1800 и се възприемат от китайците за “Национално съкровище” (ако съм разбрал правилно, са нещо като музиката на Джон Уилямс за САЩ). Дотолкова са ценени, че служителите в националните Панда-паркове, които ги обслужват, са всъщност доброволци. Това аз лично не го приех добре и попитах от какво живеят “доброволците”. Отговорът беше, че китайците изключително много ценят националното си съкровище и затова се записват за “volunteers”.

Впрочем, видът им е станал известен на света заради един католически мисионер, който ги открил и, общо взето, променил мисията на живота си. За китайците пък, те са живото олицетворение на “Ин-Ян”.

Ще попитате, защо са били пандите пред изчезване. Аз се включих с предположението, че на хората не им е било приятно да наблюдават как бамбукът изчезва пред очите им (ако съм разбрал правилно, една панда изяжда около 150 кг бамбук… на ден).

Нашата водачка не отрече моето твърдение, но обяви за основен виновник за почти изчезването на пандите… жените.

Добре де, мечешките жени. Пандарианките. Те са толкова безмилостно избирателни, че за да се докаже един пандар за достоен пред неговата избраница, трябва да победи всички други мъжки панди наоколо. Наградата на оцелелия е максимум една седмица с дамата на сърцето му, след което бива изритан от семейното огнище. Жени…

Лошата част е, че въпреки че раждат често по две мечета, майките избират само по-издържливото и по-силното от тях, другото е оставено на произвола на съдбата.

Мъже, не сме толкова зле, не се оплаквайте! Я си представете, че бяхме панди?

Попитах как се справят днес с проблема и водачката ни хитро се усмихна. Като наближи пролетта, крият мъжките от женските панди и им представят само по един мъж. В 70% от случаите той не бива изритан от дамата… Е, през първата седмица.

В някои отношения жените панди много приличат на жените от други видове. Например, с времето са разбрали, че в парковете, където са на човешко отглеждане, към бременните панди има специално отношение и деликатесна храна. И са започнали да хитруват. Чак след няколко седмици хората могат да разберат дали са жертва на измама и дотогава не-бременните панди си живеят живота.

Не че иначе не го правят. Хората са разделили денонощието основно на три части: сън, работа, свободно (след един момент – семейно) време. Пандите са опростили схемата: 8 часа – сън и 16 часа – храна.

Малките панди се раждат… наистина малки! 150 грама! Това, ще трябва да го проверя някой ден, защото ми изглежда абсурдно! Мишките тежат повече!

Като казах “мишки” и се сетих за котките. Което вероятно не е случайно, понеже китайското име на пандите се превежда на български като “коте-мече”.

Чу ли, Анастасия? Затова ги харесваш!

Всъщност, единият вид панди (червените панди) наистина са от семейството на котките.

В някои отношения пандите приличат на диригенти – чуват от километри, но виждат на не повече от 3-5 метра. Някои диригенти и толкова не виждат без очила (знам какво ще кажете – някои чуват също толкова). Аз например, преди години, разбрах на края на концерта, че съм дирижирал от партитура на друго произведение. От тогава не свалям очилата.

Свършвам тук с приказките за пандите. То не е за приказване, човек трябва да ги види!

Само едно нещо искам да добавя. Бях на Лебедово езеро. Ангелина, четеш ли? Но не бях на балет. Не. Бях на истинското Лебедово езеро, което се намира в Националния парк в Ченгду. Само че, лебедите са всъщност черни и не се превръщат в принцеси.

След малко повече от четири часа разходки из царството на пандите, трябваше да закараме Кана на летището, защото довечера тя има вечеря с близки и роднини в Токио.

Когато тя си тръгна, нашата екскурзоводка се обърна към мен и ме попита – “Сега сме вече само двамата, какво искате да правим?”. Признах ѝ, че подобни въпроси предизвикват в мен нервни тикове и, след като видях неразбирането в очите ѝ, ѝ споделих, че съм уморен и просто бих искал пътьом към хотела да науча повече за Ченгду.

Това се оказа грешка.

Бях решил, че ще ми разказва за града само около 45 минути но тя накара шофьора да смени посоката и да тръгне към “центъра”. Това, разбира се, не ми спести обясненията по пътя. Каза ми, че населението на провинция Сечуан е около 100.000.000 човека. Не разбра истеричния ми смях, а когато я помолих да ми напише цифрата, тя си остана 100.000.000. Сто милиона.

Трябва да отбележа някои неща за пътищата. Почти навсякъде магистралите са обградени с цветя. Хората карат като ненормални, но иначе всички, с изключение на колоездачите (които наистина се движат като самоубийци), спазват пътните знаци и светофарите.

Като казах “светофари”, бих искал да попитам, дали някой от моите приятели-филолози има отговор на един мой стар проблем: онези неща, които се строят по скалистите брегове на морето се наричат “фарове”. Произлиза от “фар”. Така се наричат и “очите” на автомобилите. А нещата по кръстовищата се наричат “светофар”, произлиза, колкото и да е тъпо, от “фар, който свети”. Вероятно става дума за това, че си сменя светлините. Но защо се наричат “светофари”, а не “светофарове”?

Съжалявам за отклонението, просто, когато спряхме на един “светофар”, темата отново изникна в съзнанието ми.

В един момент окончателно спряхме, мен ме измъкнаха насила от колата и трябваше да разглеждам “новия център”. В смисъл – на 300 години. Отново ме обзе истеричен пристъп. Жената не ме разбираше, но как да ѝ обясня, че къщите в “стария град” в Пловдив са средно на около 200 години и, че САЩ още не са достигнали двеста и петдесетия си рожден ден?

Жената, чието име никога не научих, ме заведе да ям “пиле по сечуански”, без да обръща внимание на молбите ми за хот-пот (не било за чужденци, било много люто и т.н.) и без да се трогне от обясненията ми, че в целия свят предлагат “пиле по сечуански”.

Впрочем, наистина не разбрах как се казва. Когато я попитах за пореден път, ми написа името си, за да съм го запомнил. Написа го на китайски. Е, няма да го забравя… красиво изглежда.

След късния обяд ме заведе в парка, където ходили за да си почиват “всички”. Наистина беше пълно. Някои гледаха рибите в езерата (децата ги гонеха), други играеха маджонг, трети просто пиеха чай (пълно е с чаени заведения в този град). На различни площадчета хората се изявяваха в неща, които им харесват – пееха, танцуваха, акробатираха… въобще – народно непрофесионално изкуство в действие. И всичко – в пентатоника. Така си почивали китайците.

Попитах 莲莲 какво лошо може да ми каже за Китай. Тя ме погледна изненадано и се позаинтересува защо питам. Заявих ѝ, че не може всичко да е такъв “рай”, все някъде трябва да има клопка. Усмихна ми се и каза: “според вас, например, е лошо, че нас ни управлява комунистическата партия”. Веднага я контрирах, че такива не ми минават, аз от партийна политика не се интересувам. След известен спор се разбрахме, тя да ми разказва, а аз да си класифицирам за себе си информацията, само накрая да я уведомя кое ме е “разтроило” от наученото.

И фактически, наистина имаше две неща, които ме замаяха:

1. Когато човек си купува жилище (размери между 42 и 200 кв.м.), всъщност го купува за 70 години! Без изключения! След което или го купува отново (ако е жив), или държавата си го прибира! Ако искате! На въпроса, не е ли тогава по-добре просто да си живееш под наем, успя да ме убеди (дълго е за разказване), че е по-добре да си имаш “твое” жилище.
2. Внимание! Заведе ме на пазара за връзки! В смисъл – човешки връзки – между мъж и жена! Хората (или техните родители!) оставят листове с информация за себе си и за това, какъв човек търсят. Или пък се разхождат с листчета и ги раздават. Прочете ми едно съобщение на жена, която търси мъж, с определена височина, тегло, възраст, образование и професия, като имаше и още едно изискване – да е щастливо женен и с деца (!?!?!?). В никакъв случай ерген или разведен! Докато се разхождахме из пазара и немеех, някакъв мъж ѝ бутна едно листче в ръката, но тя му отговори нещо учтиво и посочи мен. После ми смутолеви някакво извинение, но не разбрах за какво…

Надвечер, вече капнал от умора, се прибрах в хотела, благодарейки на 莲莲 и обещавайки ѝ, ако имам друг път нужда от каквато и да било, свързано с Китай, да ѝ се обадя. Разменихме си китайските социални мрежи (да не мислите, че нямам?) и се сбогувахме.

В хотела преживях малък шок, свързан с родната филхармония и, както винаги в такива ситуации, рязко огладнях. Използвах веднага този факт, за да не нарушавам традицията, а и за да се сбогувам с любимото заведение.

В ресторанта нещата започнаха малко кризисно за мен, защото първоначално “моето момиче” го нямаше. Наистина се притесних. Но както се оказа – без основание. Посрещнаха ме, заведоха ме до “моята маса” и докато си избирах храната от витрините, всичко беше инсталирано на масата до най-малката подробност. Включително японската бира, която пия всяка вечер. Вероятно ги е заплашила да ги запише за доброволци в парка на пандите, ако ѝ се оплача.

Седя доволно-уморен на масата и си мисля с типичното българско усещане за трагичност – трябва ли всичко това да свършва… защото тъжната истина е, че утре си тръгвам, ще летя малко над 15 часа, а у нас (знам го от опит), след подобни пътувания си плащам с лихвите за “удоволствието”.

Но нещо дълбоко в мен ми говори, че това не е последната ми среща с Ченгду и с пандите от Сечуан.

Related Posts

По пътищата на Европа VI

По пътищата на Европа V

По пътищата на Европа IV

Китайски хроники ХIII

По пътищата на Европа III

До Америка и назад VI

До Америка и назад V

До Америка и назад IV

До Америка и назад III

До Америка и назад II

Categories

  • От мен