По пътищата на Европа I

Във влака.

Пътувам от любимия град за Германия, да се срещна със стари познати и нови непознати.
Всичко е пълно. Над местата пише кое е резервирано и от коя до коя гара. По немски.

Идва един мургав на моя възраст и започва да ми се кара, че няма къде да седне. Реших да не му посочвам очевидния факт, че съм обикновен пътник като него и спокойно му обясних, че повечето места са резервирани, а много от хората, които нямат резервации, са дошли вероятно по-рано, за да намерят къде да седнат. Той ми отговаря – “да, обаче резервациите се плащат”. Потвърдих това негово наблюдение, очаквайки той да продължи нататък по вагоните да търси място. Да, ама не. Човекът ме пита дали искам да стана, за да седне той. Учтиво отклоних предложението му, изтъквайки факта, че съм платил тези няколко евро отгоре точно защото предпочитам да пътувам седнал и без излишен стрес. Тук той извади най-големия си коз, поне според него – “Аз съм мигрант, трябва да ми помогнете”. След моментна парализа, предизвикана от опита ми да направя връзката, изтъкнах, че и аз не съм местен и, доколкото съм наясно, с помощите тук се занимава Червения кръст. Вероятно съм го обидил без да искам, защото започна ядно да говори нещо на родния си език и тръгна към следващия вагон.

Два часа по-късно влакът се поизпразни и в Залцбург се качиха нови хора – поглеждаха таблата над седалките, някои сядаха, други подминаваха. В един момент влезе някакъв добре изглеждащ човек на средна възраст, хвана моята раница (която кротко си лежеше в багажното над мен) и я подхвърли нататък, за да направи място за куфара си. Гледах го как се настанява, радвайки се тайно, че не съм си взел компютъра, защото иначе щяха да ме съдят за углавно престъпление. В този момент дойде една възрастна двойка и мъжът се опита да каже на току що седналия, че местата са резервирани. Нищо не стана. Онзи ги изгледа с пренебрежение и се обърна към прозореца. Дядото пак опита без успех, при което някакъв младеж отзад стана и каза “Мисля, че не Ви разбира”. И заговори седналия на английски. Верно, не ги е разбирал, защото се отпусна и заговори първо спокойно, а в процеса на разговора и все по-ядно на перфектен английски, без британски акцент. Обяснението му? Билетът му бил без място, не му дали, защото отказал да плати за него. Отказа първоначално да стане, въпреки че му показваха резервацията на възрастните хора. Интересното беше, че вече имаше свободни места наоколо и забелязах дядото да се оглежда, но никъде нямаше две места едно до друго. Намесиха се и други хора, дори българчето се обади, докато накрая човекът стана и със злобни коментари по адрес на тъпите австрийци се премести през няколко седалки.

Стана ми някак тъжно. Но може и да е било от песента, която слушам в моментa – Writing’s on the Wall.

 

Related Posts

По пътищата на Европа VI

По пътищата на Европа V

По пътищата на Европа IV

Китайски хроники ХIII

По пътищата на Европа III

До Америка и назад VI

До Америка и назад V

До Америка и назад IV

До Америка и назад III

До Америка и назад II

Categories

  • От мен