По пътищата на Европа V

Има едни такива моменти в живота – случват ти се неща и не знаеш – за добро ли е, за лошо ли…

При мен се започна с поредното пътуване до Италия – страна красива, неорганизирана, пълна с музика, с история, с какво ли не… без организация. Но Италия е от онези – виждаш проблема и не можеш да се разсърдиш. Защото всичко е като в приказка – хората, сградите, та дори липсата на ред.

Имах планирани две участия – едно проблемно и едно – за сърцето. Проблемното бе заключителният концерт на международния конкурс “Скрябин”. Проблемът се състоеше в това, че трябваше да съм готов с двуцифрено число концерти за пиано и едва 24 часа преди първата и единствена репетиция със симфоничния оркестър на Гросето щях да разбера, кои три концерта ще се изпълняват. За “късмет”, имаше няколко от концертите, които не бях дирижирал досега, та ето как си намерих достатъчно работа през месеца преди това – да ги уча. Е, дано някога ми потрябват.

Последната седмица прекарах и във възстановяване на и без това лошия ми италиански, защото предишният ми опит ми нашепваше, че извън големите градове английският няма да ми е от голяма полза. Оказа се, обаче, че греша.

Билета за полета имах още от есента, но бе с компания, която не познавах и за малко да си остана на летището във Виена – тръгнах да търся чекинга, обиколих няколко пъти двете сгради (стария и новия терминал), но не го намерих. Оказа се, че има трета сграда, за съществуването на която никога не съм и подозирал. Е, бяха мили хората, изчакаха ме.

Точно преди да полетя разбрах, че няма да ме чака кола в Рим и ще трябва да си хвана влака. По-късно се оказа, че ако бях от хората, които си четат всичките съобщения, съм можел да разбера това още предишната вечер. Но както казваше един голям български композитор: “много добре…, но както и да е”.

На летището в Рим обърках три пъти табелите, вероятно по невнимание, а не само от сбърканата му уредба – бях прекалено зает да разглеждам новата и непозната за мен атракция – хора в скафандри насочваха към пристигащите някакви уреди, след което кимаха благосклонно, че можем да продължим. Почувствах се, сякаш току що съм пристигнал на Марс, беше почти въодушевяващо. След кратък момент на несигурност, дали с багажа ми сме пътували за един и същи град, все пак се намерихме и потеглихме за града. Агентът ми вече се беше постарал да получа часа на първия влак за Гросето, но моля ви се – да имам свободен ден в Рим и да не го разгледам? И да не ям пица и спагети във Вечния град? Как ли пък не!

Вечерта пристигнах в китното градче, хотелът се оказа, въпреки всичките ми очаквания, чудесен!

На другата сутрин се срещнах с тримата финалисти и си посвирихме. В смисъл – те ми посвириха, аз се чувствах като на концерт. Забелязах нещо общо между тях (извън прекрасното им владеене на инструмента) – и тримата говореха добре познат за мен славянски език.

Срещата с тях доказа стара моя теория – от слушането на музика се огладнява. Впрочем, от неслушането – също. Само че, хайде опитайте се да намерите отворен ресторант следобяд в Италия! Ха! След двучасови опити, се примирих с Макдоналдс (където имаше “хамбургер” с шоколад!) и се прибрах в хотела точно навреме, за да ме вземат за репетиция с оркестъра. Бяха много мили, много се смяха на идеята ми да си говорим на английски и репетираха самоотвержено почти 5 часа. Имаше и познати за мен от България неща – някои от музикантите ги нямаше на репетицията. Затова пък, други ги нямаше на концерта.

Най-хубавото, обаче, се случи след репетицията – намерих фантастична пицария! Знам, че думата нищо не ви говори, но я запомнете – Ндуя! Калабрийски специалитет. Ако някъде ви предложат пица с ндуя, не отказвайте! Аз съм ѝ фен от 20 години и всеки път, когато намеря някъде ресторант, където я предлагат, ставам заклет фен!

Няколко часа и няколко пици по-късно, се прибрах щастлив в хотела и дори не помня кога съм заспал.

Следващият ден може да се опише така – заключителен концерт на конкурса и много пица с ндуя. Вечерта ме поканиха на вечеря и се учудиха от скромното ми участие – само с десерт. Беше ме срам да им обясня, че съм изял вероятно всичките пици на Гросето. Те, така или иначе щяха скоро и сами да го разбертат…

Беше една прекрасна вечер и аз бях съвсем щастлив, още повече, че на следващия ден започваше същинската част от посещението ми в Италия – пътуването, репетициите, концерта, изживяването на красотата да си в тази перла на средиземноморието – Сан Ремо.

Да, ама не!

За тези два дни, в които кротко изяждах ндуята на Тоскана, Италия я коронясали. И рано сутринта, точно преди да тръгна за Сан Ремо, ми се обадиха, че всички концерти и спектакли на север са отменени.

Тук идва забавната част – първоначално трябваше след Сан Ремо да летя от Ница. После си взех полет от Милано, с идеята да остана един ден там и да се видя със скъпи стари приятели. Е, от Гросето ме изпратиха с кола на летището в Рим и няколко часа по-късно, съвсем непредвидено, се оказах във Виена.

В това време истерията бе обхванала света и аз получих поредица обаждания, съобщения, та дори и коментари във фейсбук, да не се прибирам в София. Дали е било за тяхно добро, за мое добро, или просто изконното желание да държиш шефа надалече – не знам. Но аз винаги съм бил послушен в такива ситуации – като ми каже някой – стой във Виена!, аз оставам във Виена!

В Австрия положението бе малко по-спокойно, въпреки че, както установих, австрийците също са се повлияли от паниката около Корона вируса. Не, не спряха да се събират на големи групи – залите бяха, както винаги, претъпкани с дразнещо кашляща публика – но по магазините изчезна алкохолът…

За всеки случай отказах срещи с повечето приятели, че току виж в самолета, където всички бяха маскирани и гледащи с изцъклени погледи, някой ме заразил.

Някои от близките ми, обаче, само се разсмяха на моята предпазливост и превърнаха престоя ми във Виена в едно преживяване, което дълго време ще помня! Най-невероятното бе, че през тези няколко дни успях да пробия и при артисти, които в продължение на две години неуспешно се опитвах да поканя в София!

За голямо мое съжаление, ръководството на Варненската опера бе категорично – след като не съм бил в заразените райони, не ми признават карантината и ме очакват за договорените предварително спектакли.

С натежало сърце се отправих в уречения ден за летището. Разбира се, както винаги, на никого не казах кога, от къде и за къде летя. Но не би – в самолета се сблъсках първо с шефката ми от министерството, след нея ме поздрави художник-приятел, накрая се видях и с външната ни министърка… толкова по въпроса за тайното пътуване…

Сега летя и се чудя, как бяха замислени последните ми десет дни и какво всъщност се случи. И за пореден път се убеждавам – хубаво е, че си правим планове, но плановете, които Друг си прави за нас, са все пак по-хубави.

Related Posts

По пътищата на Европа VI

По пътищата на Европа IV

Китайски хроники ХIII

По пътищата на Европа III

До Америка и назад VI

До Америка и назад V

До Америка и назад IV

До Америка и назад III

До Америка и назад II

До Америка и назад I

Categories

  • От мен