Този път самолетът ме откара в Турция.
Броим го за Европа, защото бях в европейската част на Истанбул.

Предисторията:
Понякога човек има толкова много работа, че това всъщност му пречи да си свърши работата. Звучи ли ви безсмислено? Убеден съм, че някои от вас ме разбират съвсем добре. Аз, обаче, съм намерил начин да решавам този проблем. Решението ми се нарича „Виена“. В града на музиката си събирам силите, правя планове за оркестъра, с който ме е свързал животът, уча партитурите си за следващите концерти. И съвсем не на последно място, уговарям артисти за гастроли в България.
Този път, обаче, Виена ме посрещна намръщена. За три дни не видях слънцето нито веднъж. Нито на небето, нито в очите на хората. Причината за второто е ясна – монархическият символ отново тръгна в своята си атака срещу човечеството и срещна подкрепа в математиката. На мен това не ми повлия особено, Виена винаги ми действа по един и същи начин. Но ако съм си мислил, че ще свърша някаква полезна работа, съм грешал. Животът си има своя логика и тя често преобръща моите планове. В много от случаите – за добро.
И така, вървя си из улиците на музикалната столица, търсейки заместник за поредния отказал артист, когато ми звънна телефонът. За мой късмет, реших този път да отговоря на обаждането. Моя близка позната започна без предисловие – трябва ми помощ, искаш ли ти да ми помогнеш? Е, кой отказва помощ на близък човек? Реших, обаче да попитам с какво трябва да помогна. Разболял се диригент в Истанбул. Програмата – Бетовен. Мога ли да тръгна – почти веднага. Замислих се, кой ли на кого помага в тази ситуация? Имах вече мило писмо от банката, подсещащо ме, че е желателно да не прекалявам със свободата на сроковете за разплащането на кредита ми. Разсъждавах около 2 милисекунди и се съгласих. След около час получих второ обаждане – не била програмата Бетовен, най ми били Менделсон и Шостакович. Ми аз тях също ги харесвам. В единия съм направо влюбен. Разбира се, камерната симфония не я бях дирижирал, а и не бях виждал нотите ѝ от студентските години, но моят професор ми казваше – предложат ли ти концерт, първо се съгласяваш, после търсиш партитурата. Добре, че уча бързо. Как, обаче, да си поискам ноти – следващият ден беше събота, а в неделя беше полетът. Обясних, че искам да видя коя редакция е, ако може да ми я пратят по мейла. Бяха бързи.
Тогава дойде лошата вест – трябва ми нов тест, доказващ, че не съм станал монархист в последните 72 часа. Направих го почти веднага, трябваше да е спешен, цената болеше. Но по-страшно бяха часовете в очакване, дали ще се окажа, както досега негативен човек, или ще бъда определен за привърженик на позитивното мислене. В 23:45 получих съобщение от клиниката – имате спешен мейл, отворете го с доставената парола. Ето заради такива съобщения човек може да почине от най-обикновен инфаркт. Тази половин минута сигурно ми струваше няколко години от живота. Но се оказах негативен. Изиграх танца на щастието и започнах да уча Шостакович. В един момент се сетих, че ми трябва и фрак, а при последното пътуване си занесох фрака от Италия направо в България. Намерих 5 фрака, седем панталона и десетки ризи. Един фрак ми ставаше, също така две ризи. И нито един панталон. Трябва да направя нещо по въпроса, преди ковидната ера, тези дрехи ми ставаха и някои от тях ми стояха даже добре. Добре, че след една стара пловдивска случка, се нося – ей така, за всеки случай – винаги с черни панталони…

Ден 1:
Обичам да пътувам. Много при това. Ако нещо може да ме превърне в революционер, това е забраната да пътувам. Малко по-малко обичам да пътувам, когато трябва да тръгна преди 7:00 сутринта за летището, но все пак любовта към движението засега побеждава. Поканата дойде в много добър момент – канцлерът на Австрия обяви нов локдаун. Е, благодаря ви, аз ще пропусна този път.
Пристигнах в 7:20 на летището, отидох на терминала, който се оказа празен и тъмен, със заключени изходи. Изпитах лек ужас, че приключението е приключило преди да започне, но стоящият наблизо полицай, виждайки объркването на лицето ми, ми помогна с информацията, че всички неотменени полети (които не са толкова много), се извършват от терминал 3. Глътка въздух, малко разходка с багаж и бях там. След поредните закачки на проверката с моя компютър, стигнах до паспортния контрол. Човекът много учтиво ме попита защо пътувам, отговорих му, че е въпрос на необходимост. Попита ме – Ваша необходимост? Отговорих му – моя и на банката. Разсмя се и ме пусна. Е, бях цели два часа по-рано на гейта – нещо нечувано за мен – но си прекарахме добре с партитурата на Шостакович.
В самолета ми предложиха мокри кърпички и маска, въпреки очевидния факт, че имах маска на лицето. Вече имам две. Седнах и заспах. По някое време самолетът е излетял и аз се събудих някъде над България. Бяха ми оставили пакет с храна. Благодарих на съдбата – храната никога не е излишна – и докато се храних, реших да проверя филмите в самолета. Имаше много сериозни и дълбокомислени филми. Аз избрах Мери Попинс. Гледах го от средата до края. Хареса ми. Смятам на връщане да гледам и първата половина.
Кацнахме. Излезе целият багаж на лентата, разбира се, без моя. Хората си взеха нещата и си тръгнаха. Аз останах и просто си стоях безмълвен. Някакъв човек се приближи и ме попита, дали има проблем. Отговорих му спокойно, че ми го няма багажа. Той извади телефон и докато набира някого ми каза “Не се притеснявайте”. О, въобще не се притеснявам, та аз съм ветеран на загубените багажи. В същото време започна да ме търси по телефона момичето, което щеше да бъде мой гид в Истанбул. Обясних ѝ проблема, и докато обяснявах, лентата се включи отново, за да достави и моя багаж. Почувствах се специален. Момичето ми каза, че ще ме разпознае (!) и ме чака пред Глория джинс. Реших, че е магазин за джинси. Оказа се кафене. Не ме разпозна. Пак се чухме, обясни ми, че е със сиво палто и сива шапка, аз и отговорих, че съм с черна маска. Чак след като се огледах наоколо разбрах, каква глупост съм ѝ казал – около мен имаше още хиляда човека с черни маски. Нищо чудно, че пак не ме разпозна. Но и аз не виждах никого със сиви дрехи. Отново се свързахме, според мен тя беше вече малко пред паника – тя беше пред кафенето, аз също. Реших, че е явно в някоя паралелна реалност. Оказа се същата реалност, само с малката подробност, че аз чаках вътре в терминала, а тя – отвън. Защо не се сетих, че само пътуващи могат да влизат вътре – не знам.
След осъществяването на заветната среща тя започна за момент сама да си говори на турски и аз малко се притесних. Оказа се просто, че поради шапката ѝ, не съм видял безжичните слушалки. Реших, че е повикала такси. Е, не беше точно такси, а лимузина. Вече знам как се чувстват холивудските звезди. Приятно е. Бих могъл да свикна. Жалко, че не съм актьор в Холивуд, а администратор в София (нали знаете, че у нас музикантите в държавните оркестри са „държавна администрация“).
През цялото време нещо ме дразнеше много, но си казах, че няма да реагирам – никой не ми поиска здравния сертификат, който ми струваше седмичната заплата. За късмет, вече в лимузината, получих съобщение, че трябва да изпратя веднага теста на мейла на оркестъра. Успокоих се. Пътуването беше малко по-дълго от София-Пловдив, но моят гид се постара да не ми е скучно.
И тогава пристигнахме в хотела. Уау! Багажа го видях чак в стаята, но това го познавам от други подобни пътувания. Като изключим, че въпреки обясненията, нищо не разбрах от това, кое къде е в тази чутовна сграда, атмосферата вътре бе на пълен разкош. Рецепционистката ме уведоми с усмивка, че стаята ми е с изглед към Босфора. Не, че не ѝ повярвах, но въпреки това не бях подготвен за това, че едната стена е цялата стъклена и гледа към пролива.
Мислех да поспя, защото съм от хората, за които целият ден е провален, ако не са се наспали, но гледката ме накара да изляза почти веднага на разходка.
Това, което ме впечатли първо беше, че повечето от хилядите хора по улиците носеха маски, много малко бях без, а никой не си беше сложил маската под носа или като лигавник. Тоест, хората тук явно се делят на вярващи в науката и невярващи във вируса, но няма вярващи в магиите, за които самото присъствие на маската като моден атрибут носи защита от невидими врагове. Разбрах, също така, че независимо как ще мине концертът, ще се прибера с няколко килограма повече.
Вечерта прекарах изключително сит и доволен с моя приятел Шостакович и гледката на Босфора. Турският чай, който ми е любим и го пия в сериозни количества, допринесе много за приятното изживяване и по-малко за спокойния сън. Вероятно това е и причината за дългото описание на деня, за което се извинявам.

Ден 2:
Пропуснах закуската. Нормално, „снощи“ заспах в 6:00. Поне си прекарах приятно с Дмитрий Дмитриевич и мога да твърдя, че партитурата му ми е вече на 100% в главата. Невероятна музика, дано успея и оркестъра да убедя в това.
Първата задача е да намеря храна. Затова излязох и си включих „крачкомера“ в телефона, не за да следя колко вървя, а за имам път назад, ако се загубя. Днешните телефони успешно заместват трохичките от приказката за Хензел и Гретел, въпреки че определено нещо от романтиката се губи от знанието, че няма начин наистина да се загубиш.
В България има сред много хора наслоени във времето настроения спрямо Турция и турците. Естествено историята играе голяма роля за тези настроения, но ние сме длъжни, както да познаваме добре историята, така и да живеем в настоящето. И тук отново се сещам за старата истина, че за да победиш някого трябва да му знаеш слабите страни, но в процеса на опознаване, губиш шанса да го победиш, защото разбираш мотивите му за всичко и установяваш, че “врагът” не е враг, а само друг човек, със своя собствен житейски опит.
Турците в Истанбул нямат нищо общо с турците, които познавам от България и Австрия. В магазините и ресторантите всички са много мили, като кажа, че съм от България, стават два пъти по-мили. Като стъпя на асфалта, колите спират и ме изчакват да мина или да реша какво искам. Поглеждам шофьорите, в очакване да видя добре познатото ми раздразнение, но хващайки погледа ми, те ми се усмихват и ми дават знак да мина. В един момент се хванах, че им се възхищавам и в някаква степен дори им завиждам за свободата в погледите им, която все по-рядко се среща днес, особено в родината ми.
Другото, което ме впечатли, са сградите. Този град не е еднотипен, тук има ориенталски сгради, има европейски сгради, има силно модерни сгради. Има и смесени стилове, забавно е да видиш модерна висока сграда от стъкло с ориенталски мотиви. Макар и малко, има също така и “балкански” райони. Наричам ги така, защото само в балканските страни съм ги срещал – сгради, които са толкова зле поддържани, че предизвикват усещане за тъга и липса на бъдеще. В интерес на истината, по време на дългото пътуваме с колата, видях само един такъв район. Всъщност, интересното е, че човек не може да определи стила на архитектурата на Истанбул. Прекалено е различна и нито един стил не преобладава. След обяда, по пътя за първата ми репетиция с оркестъра, моят гид ми разказа, че от другата страна на Босфора градът е съвсем различен, сякаш наистина е друг свят. Попитах я тя кой предпочита. С усмивка ми обясни, че харесва и двете лица на града, поради което има жилища и от двете страни на пролива. Вероятно това е нещо типично за мегаполисите – съдържат от всичко в себе си и всеки може да намери онова, което да го накара да се чувства добре. А този град си е точно мегаполис – населението на Австрия и България заедно не може да достигне населението на Истанбул.
Оркестърът е чудесен. Още първото впечатление беше много силно, когато с директора намерихме, вероятно заради моята тениска, обща тема – Междузвездни войни. Радвам се винаги, когато намеря сродни души, а и кой човек, който харесва Star Wars не би ми допаднал… Струнните в оркестъра ме влюбиха в себе си. Заседнахме на Шостакович и колкото повече им исках, толкова повече ми даваха. Опитът ме е научил да разпознавам кога един оркестър прави каквото ги помоля, защото трябва и кога – защото им харесва. Шостакович определено им харесва. Което ги качи невероятно високо в моите очи.
На връщане към хотела се разговорихме с моя гид за усещанията ми относно репетицията. Разказах ѝ за страховете си, продиктувани от опита ми в миналото. Тя ми разказа за някои нейни проблеми, след което видимо стресната ми се извини, че се оплаква пред мен. В стремежа си да я успокоя, ѝ отговорих съвсем невнимателно, че няма от какво да се притеснява, аз съм от България, ние така си прекарваме деня. Последва неочакван смях и на учудения ми поглед отговори, че имала преди време приятел от България и почти получила комплекси, защото той все се оплаквал. Опитах се да оправя положението с думите, че оплакването ни е само хоби, а не професионално занимание, но това само засили смеха ѝ.
Вечерта прекарах в един ресторант, зает да им унищожа всичките кадаифи. В началото много ми се радваха, но от един момент нататък физиономиите им станаха леко притеснени. Накрая дойде и неизбежното изречение, поднесено с много притеснен глас, че кадаифите са свършили, но имат различни видове баклава. По това време, обаче, панталонът ми започна да стяга и реших да се прибера в хотела. Кога съм заспал, така и не разбрах.

Ден 3:
Отново пропуснах закуската. Аз и не запомних съвсем къде е тя, хотелът е огромен, рецепцията е на 9 етаж от едната страна, който се явява първи от другата. Разделен е на две кули – източна и западна и на мен ми се падна да живея в западната кула.
Опитах се да се занимавам малко с доктората си, но разсеяността ми се оказа по-голяма от обикновеното и накрая се отказах. Вместо това започнах да си преглеждам партитурите за филмовия концерт в София и симфонията на Дан Браун. Знаете ли, че Дан Браун, освен че е написал „Шифърът на Леонардо“, е написал и „Дива симфония“ за голям симфоничен оркестър? И аз не знаех. Ама вече знам. И направо я познавам, уча я от около месец и скоро ще изненадаме българската публика с нея.
Следобедът дойде бързо и колата дойде да ме вземе за репетиция.
Едно от нещата, които ме изнервят в Истанбул, са ужасно дългите тунели. Може  би конкурират дори тунелите на Париж, които са отвратителни и в които човек може спокойно да получи клаустрофобия. Аз съм роден в Пловдив, където има само едно мъничко тунелче под Античния театър, а в любимата ми Виена, в която се подвизавам вече почти 30 години, още не съм открил и един тунел.
Днес директорът на оркестъра реши да последва моя пример и дойде с тениска Star Wars на работа. От администрацията ни гледаха мръсно и двамата. А ние си говорихме за филмова музика и за Джон Уилямс. Като казвам „администрация“, човек може да си помисли нещо грешно. Общо администрация и технически служби, не можах да преброя повече от 6 човека. Не знам защо са толкова малко и как се справят, най-вероятно просто всички работят през цялото време… Нищо не искам да кажа, да не ме разбере някой накриво?
Шостакович става все по-добре. Не така стоят нещата с Менделсон, за моя изненада. Мидори дойде, поговорихме малко за това какво ще правим и започнахме. Свири прекрасно. Но с третата част ще трябва през следващите дни да се позанимаем малко повече. Интересно е, че май наистина няма добри и лоши оркестри. Проблемите са във всички оркестри на едно и също място, предписани от автора. Преди доста време се бях усъмнил, че май е в мен проблемът, след като на едни и същи места в различни оркестри се случват едни и същи грешки, но след като поговорих с някои от моите професори и те ми казаха точно къде са проблемите, се поуспокоих донякъде. Това не означава, че ще спя спокойно довечера. Просто проблемът си е там, където си го чаках и ще трябва отново да се преборим с него. Ако ми падне Менделсон…
Отново път за хотела и забавни разговори в колата. Хубавото е, че седим един срещу друг и можем да си наблюдаваме реакциите. Това ми помага да знам, кога е нужно да се правя на леко разсеян, за да е безпроблемен животът. Моят гид ми съобщи, че в момента президентът на Турция говори по телевизията за нуждата от нов локдаун. След което ми каза – „Вие бяхте в Австрия и я затвориха. Сега дойдохте тук и нас ще ни затворят. Приемате ли предложения за следваща Ви дестинация?“ След тази реплика направо се замислих дали да се прибирам в България.
Прибрах се в хотела, и след бърз душ тръгнах на лов за храна, защото ресторантите в Истанбул вече са с вечерен час – 22:00.
Минавам покрай поредното заведение. Изглежда вкусно, мирише вкусно. Това, че усещам мириса е много добре, защото преди концерта ще ми правят нов тест. Сядам, веднага пристигна келнерът, поисках менюто, докато ми го даваше ми препоръча такива неща, че менюто стана излишно. Човекът се отдалечи, а аз започнах да търся в напитките турски чай. Никъде го нямаше, въпреки богатия избор на какво ли не. Точно се изнервих и някакъв човек с поднос започна да обикаля всички маси и да сервира чай. Настроението ми рязко се покачи. С всяка глътка сънят се отдалечаваше от мен, а безмислената усмивка на лицето ми ставаше все по-широка. Какво му трябва на човек – хубава музика, добър оркестър, вкусна храна и чаша чай… по-добре – няколко чаши чай.
Храних се бавно, за да минават повече рундове чай. Едно коте ме забеляза и дойде при мен. Докато го храних и гледах алчния му за още поглед, си мислех, къде ли е сега дъщеря ми, да ме види и да се гордее с баща си, който храни уличните котки. Точно в 22:00 загасиха лампите. Платих си за удоволствието и се прибрах в хотела, да се радвам на нощната панорама и да си мисля превратностите на живота.
Така, денят може да се брои за успешен. За третата част на Менделсон ще мисля утре.

Ден 4:
Днес е сравнително спокоен ден. По принуда – навън вали и небето е мрачно. Опитах да изляза от хотела, но бързо се отказах.
Сутринта, естествено, изпуснах закуската – кой иска да става за закуска, когато има огромно и удобно легло с директен изглед към Босфора? Въобще, последните дни се събуждам по един и същи начин – отварям очи и гледам пролива и преминаващите кораби около час. Позанимавах се около два часа и с партитурите на Нино Рота, който е чудесен композитор, но когато имаш директното сравнение с Шостакович… по-добре да не ги сравняваме.
Поради невъзможността да откривам нови заведения из града заради лошото време, реших да обядвам в хотела. Беше невероятно вкусно, единствено леко нагарчаше сметката. Спомням си времето, когато работех в Хайфа – интересуваше ме само дали ще ми бъде вкусно, цените въобще не ги гледах. Предвид посоката, която политиците са задали на културата, надали отново някога ще преживея такъв период в живота си. Но поне съм го имал, много други и този шанс са нямали…
Всичко това ме подсеща за въпроса към Радио Ереван – “Кога в България ще бъдем по-добре?” и отговорът – “Ааа, вие вече бяхте!”
Днес, обаче, ще си мисля само за хубави неща. Няма да влизам във фейсбук. И няма да си вдигам телефона. Той и не е звънял повече от трийсетина пъти от сутринта. Пък и аз не го вдигам. Дори, за да не се изкуша, просто съм му изключил звука. Само от време на време го поглеждам и се кръстя.
След обяда отново отдадох нужното внимание на италианската филмова музика, която ме погълна до часа, в който получих неизменното съобщение на моя гид, че ме чака във фоайето.
Обяви ми, че времето ѝ е развалило настроението, аз само я погледнах и тя след кратко объркване се разсмя – “Пак се оплаквам, нали?”
Аз всъщност обичам лошото време, ако съм вкъщи и нямам належаща работа. Мога стоя с часове пред прозореца и да гледам дъжда навън. Или поне така си мисля. Досега не ми се е случвало да нямам належаща работа. Дори когато нямам концерти в следващите дни, трябва да уча партитурите за следващите проекти. Понякога завиждам на музикантите в оркестъра, които могат да си позволят да отидат на първа репетиция, без да са си научили нотите. Е, слава Богу, не е при всички оркестри така, но в нашия регион…
По пътя за оркестъра пак заваля. Моят гид се намръщи, на мен ми стана приятно. Дъждът наистина ме успокоява… особено ако имам покрив над главата си.
Пристигнах за репетиция един час по-рано. Повечето от музикантите се бяха разпръснали из залата и си упражняваха пасажите. Въздъхнах, правейки аналогии в мислите си, и отидох да пия чай. Знам, че се вманиачавам по турския чай, но е наистина много вкусен. Харесва ми дори повече от кафето в Сан Ремо.
Шостакович се получи дори по-добре от вчера. Концертът от Менделсон също се получи определено по-добре от вчера, но сякаш това стана и с помощта и на солистката ни, която е много внимателна към случващото се около нея.
В паузата при мен дойдоха някои музиканти, които се оказа, че са учили във Виена. Единият дори си ме спомняше от оркестър Про Арте. Мило. Върхът беше, когато първият корнист ме заговори на български. Като цяло мога са кажа, че турците отново доказват своята гостоприемност.
След репетицията си поговорихме с Мидори и тя обеща да дойде през месец май в София. Ето затова обичам да пътувам. Като ми хареса някой, го пренасочвам към София. Така де, с какво сме по-малко от другите? Имаме много добър оркестър, прекрасна зала и голяма (макар и забравена от повечето от нас) история.
Вечерта си избрах друг ресторант. Опитах се да кажа на келнера какво искам, но той не се съгласи с мен. Обясни ми, че с такива избори въобще не е чудно, че имам такъв корем. Обяви ми, че е избрал какво ще ям и ме попита какво ще пия. При думите „Кока кола“ почти позеленя и каза, че няма да ми донесе. Обясних, че съм я видял в менюто, не съм знаел, че нямат. Заяви ми, че имат, но химии няма да ми даде да пия, да си избера фреш. Примирих се и се оставих на неговия избор и за пиенето. Добре направих. Въобще, препоръчвам силно, да не се спори с истанбулските келнери, те са с видимо добър вкус за добра храна. Плато вкусни меса и фреш от някакви екзотични плодове. Поръчах си втори и видях в очите му удовлетворение. Някаква котка ми се присламчи и не съм сигурен, дали не беше вчерашната, въпреки, че ресторантът е друг. Поведението ѝ беше съвсем същото – ако не ѝ дам да яде, ме гледа пронизително и немигащо, ако продължа да се правя на разсеян, се изправя на задни лапи и ме тупа по коляното. Бях виждал кучета да се държат така, но котки? Чайовете си идваха на всеки 5-10 минути, това удоволствие няма да го коментирам. Като приключих с вкусотиите дойде отново келнера и попита за десерт. Посочих му една баклава, отговорът беше – ще получиш баклава, но не тази. Нищо не разбрах и след малко получих чиния с нещо, което трудно мога да определя какво беше, но определено не приличаше на баклава. Поспорихме малко, че това не е баклава, накрая се отказах. Ами по-вкусно нещо не съм ял в живота си. Само дето не знам какво беше. Исках да си поръчам още, но настана време за вечерния локдаун.
По пътя към хотела ме преследваха няколко котета. Мислих си дали да не взема някое за дъщеря ми, но у дома има котарак, който командва из къщата и смята, че сме негова собственост и не вярвам, че той би приел добре конкуренцията. Иначе аз като видя някакви милички нечовешки същества, често искам да си ги взимам. Веднъж даже щях да задигна една маймунка от зоологическата градина във Виена. За късмет, до този момент мисловният процес надделява над първичните емоции.
Прибрах се в хотела, влязох във фейсбук, изнервих се, взех си един душ за да се успокоя и точно вече преди да заспя се сетих, че утре, ако не ми излезе негативен теста, няма да дирижирам нито Мидори, нито Шостакович. За да не заспя с подобни мисли в главата, просто загасих всички лампи и седнах в един фотьойл с изглед към Босфора. Водата винаги е имала еднозначно въздействие върху мен, обратно пропорционално на общуването с Homo Sapiens.

Ден 5:
Големият ден. Прекарах половината нощ без да мога да заспя, взирайки се в Босфора.
Не знам защо, но цяла нощ ми се въртеше в главата приказката, как един човек връчвал на друг, всеки път когато го види, кесия с боклуци, а другият изхвърлял боклуците, пълнел кесията с красиви цветя и му я връщал. На въпроса защо прави това, отговорил: всеки дава на другия това, което носи в сърцето си. Ще ми се да съм като онзи с цветята, ще ми се и хората около мен да са като него.
Що за мисли в нощта преди концерт?!?
По някое време съм се унесъл и съм се прехвърлил в леглото, като дори нямам спомен кога и как е станало това.
Сутринта бях събуден брутално от алармата на телефона (сам съм си виновен), за да не закъснея за теста. В крайна сметка дори подраних, така че успях да получа представа и за закуската в хотела. Моят избор ограничих до баница, палачинки и гофрети. Дали заради тях или заради двойната порция течен шоколад, настроението ми се покачи и набрах смелост за още допълнителни палачинки, които получих с широка усмивка.
В клиниката се оказа, че съм си забравил паспорта в хотела. Върнаха ме обратно, за да си го взема, като за моя изненада никой не ме наруга. Обратно в клиниката, вече триумфално показващ напред-назад задграничния си паспорт, ме уведомиха, че с моята маска не могат да ме пуснат, защото е декоративна и от нищо не предпазва. Дадоха ми медицинска такава и бях допуснат за тест. Жената, която ми направи теста бе много мила и ме разпитваше за София, за оркестъра, за това как се справям с пандемията… всичко това – на български. Настроението ми съвсем се оправи от доброто и мило отношение и дори новината за проверки по сигнал в родния оркестър не можа да ми го развали.
Върнах се в хотела, изгладих си въодушевено едната риза, изгорих я, изхвърлих я и вече много внимателно изгладих и втората. Бях толкова внимателен, че си остана измачкана. Това е, турските медии ще ме увековечат с измачкани дрехи. А може и да не си личи, толкова много съм напълнял през последните месеци, че дрехите са си съвсем опънати по мен. По-скоро опасността би била, да не се скъса някое копче от напрежението.
Точно в 14:00 ме взеха от хотела и ме закараха за телевизионното интервю. Поговорихме си за Менделсон, Шостакович и за онова, което ни казват с музиката си и което, вероятно за щастие, не винаги разбираме. Защото има неща, особено в музиката на Шостакович, които, ако бъдат разбрани от политиците, вероятно ще го забранят.
На генералната отново беше забавно. Мидори има много живо отношение към Менделсон, докато оркестърът е с по-класическа визия за концерта. Аз, както обикновено, съм по средата, в един момент дори се почувствах като в оперен театър. Интересно е освен това, че във всеки оркестър има голяма разлика във възприятията на духови и струнни, но колкото по-сериозен оркестърът, толкова по-чувствителна е разликата. При това въобще не става дума за по-добро или по-лошо, а просто за различно отношение към спецификата на звука.
След генералната репетиция имаше снимки за нещо. Не разбрах за какво, но се снимах с удоволствие – с оркестъра, без оркестъра, със солистката, без солистката. Манекен. С наднормено тегло. Но то и с какво друго да бъде с тази вкусна храна в Турция.
Концертът не поднесе изненади, с изключение на температурите на сцената, които поради сериозното осветление за нуждите на телевизионните камери, достигнаха нива, при които някои оркестри биха се замислили да спрат да свирят. Разбира се, хубавата страна на цялата ситуация е, че се детоксикирах. Увертюрата мина с настроение. Акомпаниментът беше един вид артистичен тест за реакциите на оркестъра. И накрая – камерната симфония. Останах с убеждението, че на музикантите в Истанбул тази музика много им харесва! И на мен ми харесва. Въобще, намерихме се.
След всичките мили приказки след края на концерта, дойде време да се прибера в хотела. В колата моят гид ме изненада с думите – „Менделсон е много приятна музика, но от днес съм фен на Шостакович!“ Ами, добре дошла в клуба…
В хотела, след бърза справка за това как е минал денят в моето музикално семейство, си причиних една прекрасна вечеря с всичко вкусно, за което можех да се сетя.
Не, съвсем не всичко е безоблачно. Сутринта в клиниката ми казаха, че ако е безпроблемен тестът, най-вероятно ще го получа до вечерта на мейла си. Е, в 23.00 още го няма. Разчитам на думите „най-вероятно“, като междувременно си изхабих целия парфюм, да проверявам през пет минути дали имам обоняние. За вкуса съм сигурен.
Реших да си легна преди полунощ, за да успея утре да стана рано, без това да ми развали настроението за деня и да направя една последна разходка на Истанбул, преди следобедния полет. Но нещо ми нашепва, че тази последна разходка няма да е съвсем последна.

Ден 6:
Ами не успях да заспя.
Мисълта, че може да се окажа позитивен и да не мога да си тръгна… да, от организаторите ме увериха, че ще ми поемат престоя, ако се случи такова нещо, но аз имам другата седмица цели два концерта в София с музика, която друг диригент у нас не познава… Противна мисъл – да саботираш собствения си оркестър и то в тежко финансово време.
За късмет, моят гид явно чете мисли. Или се е изплашила, че може да се наложи да се грижи за мен още две седмици. Каквато и да е причината, малко след полунощ получих от нея съобщение, че е звъняла в клиниката и тестът ми е негативен. Щастлив, но вече тотално разсънен, се обърнах за помощ към Нино Рота и Енио Мориконе. Междувременно получих няколко различни съобщения (през нощта!), че полетът ми е по обяд, че е вечерта, че е следобед, че е по обяд и т.н. накрая вече не помнех кога летя. Ковидни времена, нищо не е сигурно. Не обичам несигурността, но то кой ли я обича.
Сутринта станах въпреки всичко рано, за да имам време да видя султанските сараи. Нова поредица съобщения и се разбра, че ще тръгна в 15:00.
След дълга и изтощителна разходка намерих хубав ресторант. И вече съм сигурен, в този град котките ме познават. От улицата я видях как върви към ресторанта и влизайки, дойде направо при мен. Келнерът я изгони. Аз поръчах като за последно… В един момент, когато останах сам, тя се появи отново и започна на висок глас да ми се кара. Не бях чувал досега такъв котешки скандал. Вече оценявам Генерала вкъщи. Успокои се чак, когато и дадох от моята храна. Някаква друга котка се опита да се приближи, но бе брутално изгонена от “моята”.
Изпих около литър чай, от ресторанта ме гледаха леко озадачени, но бяха възпитани и не започнаха да ми обясняват, че се пие по една чашка на ден.
С натежало от храната тяло опитах още малко да се разходя, но просто ми дойде в повече и в края на краищата се прибрах в хотела. Точно навреме, както се оказа, защото вече ме чакаха, за да тръгнем за летището.
Не, не ми беше достатъчна тази последна разходка из Истанбул. Но нещо ми нашепва, че няма да е съвсем последна.