Кой да повярва, че след концерта ми в Истанбул, ще получа покана да присъствам на откриването на новата концертна зала в Анкара… И така, десет дни след завръщането ми от Турция, отново се оказах там.

1 ден

Ако трябва да съм съвсем честен, имах своите задръжки към това пътуване. И обявлението, че Турция влиза в частичен локдаун съвсем ме разколеба. Но от друга страна, музикантът в мен искаше да види новата концертна зала, най-малкото защото наличието/отсъствието на такава е болезнена тема за всеки български град и на мен винаги ми е било интересно да видя как се справят другите там, където ние се препъваме.

На летището в София ме посрещна огромна опашка пред чекинга на Турските авиолинии. След кратък момент на паника от струпването на прекалено много блъскащи се хора на едно място, се сетих, че Turkish са в същия съюз на авиокампании, в който са Луфтханза и Австрийските авиолинии. В никакъв случай не съм паникьор, но в плана ми за след два дни стоеше пореден PCR тест и идеята, че при позитивен тест могат да ме затворят за две седмици в турска болница не ме възхищаваше особено. Затова съвсем решително си изкарах картата на Miles & More, напуснах опашката и отидох на празното гише за бизнес клас. Виждайки ме какво правя, някои хора наоколо се подсмихнаха, очаквайки сцената, в която ще бъда върнат на голямата опашка, други решиха да ме последват. Опитах да кажа на най-близкия да не напуска опашката, но той ми обяви, че не съм единственият тарикат. Не ми се спореше. Картата си свърши работата и без никакво забавяне багажът ми бе приет и получих бордната си карта. Тръгвайки, забелязах някакво вълнение след мен и кратък поглед ме увери, че на хитреците им се наложи да се върнат най-отзад на старата опашка, губейки реда си. Сетих се за вица за животните в самолета и продължих към паспортната проверка.

В самолета до мен бе настанена жена, която се скъса да кашля и бе достатъчно възпитана, да си слага ръката пред устата, докато го прави. Защи и трябваше, обаче, всеки път преди да се изкашля, да си сваля маската, така и не разбрах. Реших да не разсъждавам и се задълбочих във филма Мери Попинз, който не можах да догледам по време на предишния полет.

Полетът бе кратък, а на слизане от самолета се видях и с другите български представители за събитието – Галя и Лъчезар от Националната телевизия и Даниел от БТА. С Даниел се познавахме, защото само седмица по-рано правихме интервю заедно.

За малко да не успея да мина през контрола за вътрешните полети, защото вместо билета Истанбул-Анкара, по някакви неведоми пътища изкарах от чантата билет Истанбул-Виена. Имахме време до полета, така че реших да намеря някаква храна. Бургер Кинг се оказа мястото, но когато си поръчах менюто с кола, ми казаха „Тук е Турция“ и ми го сервираха с айрян. Стоях и не знаех как да реагирам, докато човек до мен не ми подсказа тихо – „свършила им е колата“.

В самолета за Анкара заспах. Като се събудих, бях останал сам. Стюардесите ме насочиха към изхода за багажа. И, разбира се, багажите на всички хора дойдоха, моят – не. През това време, съвсем в синхрон, по уредбите течеше Адажио на Албинони. Хората си тръгнаха, лентата спря. Аз стоях и нямах идея дали ми е смешно или тъжно. Появи се някакъв човек и ме попита какъв е проблемът. Казах му, че аз нямам проблем, багажът ми има. Заинтересува се какъв му е проблемът на багажа ми, казах му, че не се вижда. Той не ме разбра съвсем в началото, попита „как не се вижда, къде е?“ Ами, не знам къде е, той затова не се вижда. Поиска ми билета, разбра, че летя от София и се усмихна. Каза – „Може и да няма проблем багажът ви, това е лента за вътрешните полети, вашият багаж е международен“. Казвам – Да, ама аз идвам от Истанбул! Реши да не спори с мен, прати ме на другия край на летището да си търся нещата при международните пристигащи. По уредбата продължаваше да тече Албинони.
Повървях доста и в един момент пристигнах, само че нямах право да вляза, та последваха нови обяснения с абсурдното от моя страна твърдение, че съм излязъл без багажа. Човекът ми повярва. За късмет и двама от сараевската делегация са имали такъв проблем, та човекът не беше изненадан.

Вътре имаше други ленти с чакащи хора, измежду които и нашите хора от България. Оказа се, че още от самолета са ги взели с автобус, за да ги докарат тук, но аз през това време съм бил зает да спя. Лентата тръгна. Багажите им излязаоха. Моят се появи точно докато смятах, че и тук няма да си го получа. По това време музиката по уредбите вече бе мазурки от Шопен.

Всички щастливи, че сме пристигнали, излязохме в голямото фоайе на летището, където отвсякъде звучеше Чайковски. Всичко си беше супер, само посрещачът го нямаше. Обикаляхме по хората с табелки, четохме, те ни заговаряха много любезно на непознати езици, беше забавно. В един момент, вече отвън, видях някакъв човек да стои със свалена табелка до една кола. Приближих се и разпознах името на оркестъра на Анкара върху табелката. Знам, че по план трябваше да бъде табелка с нашите имена, но се вкопчих в надеждата, че може да е той и не сбърках. Премериха ни температурите и никачиха в един ван. Пътят до хотела беше около половин час и ние се опитахме през прозорците да разгледаме Анкара. Но по-скоро се досещахме, отколкото да виждаме, защото вече се беше стъмнило, а наоколо не беше много осветено.

Хотел Мериот. Добър избор на организаторите. Обичам тази верига, свързана е с прекрасни спомени от едни от най-щастливети ми години. Поради тази причина настроението ми рязко се подобри!

Премериха ни отново температурите и ни настаниха. Стаята – невероятна!

Слязох в 19.30 за коктейла, за който се оказа, че никой не знае. Помотах се малко и точно преди да се откажа, видях и други хора от самолета, както и нашите от България. Започнахме да се запознаваме с колеги от Австрил, Германия, Русия и т.н. Атмосферата беше зашеметяваща. Докато сме си говорили е станало време и за вечеря, та ни поканиха в зала, носеща старото име на Анкара. Измежду порциите вкусотии започнахме да се опознаваме. Заместник-министъра на културата на Турция ни разказа за целия проект, който се оказа наистина впечатляващ! На нашата маса имаше и една жена от охраната, която не докосна храната въобще. Не знам как ги обучават, но аз не бих издържал. След официалната част, домакините си тръгнаха и аз се възползвах, за да се прибера в стаята и да се наспя.

2 ден

Лошото на това пътуване еставането рано. Но колкото и да е раздразнен човек от този неприятен факт, залата за закуска веднага оправя настроението. Реших, че трябва да опитам от всичко. Не успях. Още с първото, което поръчах – някаква особена форма на миш-маш – разбрах, че това ще е моята храна до края на престоя ми тук. Поръчах си втора порция. И трета. И… Няма да продължавам. Препоръчвам ви го, особено, ако не сте на диета!

След миш-маша започна истинския миш-маш – една поредица от промени в програмата, които малко ме объркаха и в един момент не знаех какво да правя. Но хей, звучи по-зле, отколкото беше – повечето изненади бяха хубави.

Първата промяна беше отложения PCR-тест. Трябваше да е след закуска, но го отложиха за вечерта.

Качиха ни в два автобуса (с много място за всеки един от нас) и започна обиколка на Анкара. В един момент не издържах и започнах да се смея, защото нашият гид за този ден (сменяха се често) ни обясни, че автогарата е втората по големина в Европа. Само че Европа е около 400 километра на запад. Но да не издребняваме. Беше интересно явление за мен, че този който ни разясняваше, сравняваше всичко с Европа, но в същото време и ласкателно – харесва ми Европа да е мерна единица. Най-малкото, заради класическата музика. Разбрахме, че тази част на Анкара е построена през последните 15 години. Показаха ни различни значими сгради, измежду които се оказаха не изглеждащите особено впечатляващо Министерство на културата (и туризма) и Министерство на финансите. Но ми хареса, че са една до друга – направо си представям как министърът на културата е всеки ден около обяд пред вратата на финансовия министър, за да му обясни още колко пари му трябват. До един сериозен по размери увеселителен парк се оказа и нашата цел – „филхармоничният остров“, както го нарекоха. Не видях вода наоколо, но наистина имаше много сгради, свързани с културата и изкуствата.

Новата сграда на Президенстския симфоничен оркестър е впечатляваща! След като ни оставиха известно време да разглеждаме и да се удивляваме като деца, ни насочиха към една зала, която се оказа „Синята зала“, където ни очакваха музикалния директор на състава с две представителки на оркестъра – цигуларка и тромбонистка. Последва дълъг разказ за историята на оркестъра, създаден – ВНИМАНИЕ – през 1826 година от брата на големия композитор Доницети! Малка справка:
Виенската филхармония е създадена през 1842 година
Берлинската филхармония е създадена през 1882 година
Кралската филхармония в Лондон е създадена през 1946 година
и така нататък…

Оркестърът е бил първоначално към военните (подобно на Софийската филхармония). Утре – 3 декември 2020, въпреки световната пандемия, се открива новият му концертен комплекс, състоящ се от голяма зала с 2000 места, синя (камерна) зала с 500 места и историческа зала (старата им зала) с 600 места. На откриването на залата ще пее и Анджела Георгиу, иначе през сезон 2021 сред солистите им са Джошуа Бел, Йо-Йо Ма, Джон Малкович (!) и много други. Както казва музикалният им директор, “Точно в момент на криза трябва да показваме най-доброто с най-добрите, за да повдигаме духа на хората”. Имало подготвена и открита сцена до залата с до 10.000 места. Заради пандемията, музикантите са редовно тествани, заради високото присъствие на откриването на залата тестват и цялата публика. Това, което ме впечатли особено е, че много турски музиканти, учили на запад, се прибират в Турция за да работят за страната си. В България е редовно пожелание на роднините към по-талантливите деца – „да заминеш за чужбина и да не се връщаш“…

Турците очевидно осъзнават какво вършат. Думите на музикалния директор бяха, че са искали да създадат сграда-икона. Строежът е започнал в края на90-те години, после е спрял, а преди две години Ердоган е наредил да се възстановят културните проекти.. Спирката на метрото също ще носи името на оркестъра, а районът ще се облагородява все повече. Когато ми казаха, че репертоарът на състава е около 25% турска музика, ми стана тъжно, защото нашата публика в България не обича българска музика. Поръчали са специално турско произведение и за откриването на залата (както е било и у нас през 1937 година – Панчо пише третия си концерт за откриването на зала „България“). На въпроса как се продават билетите, отговорът беше, че се РАЗпродават бързо. Основното, което ги е интересувало в новата зала е било, да бъде перфектна акустиката, поради което са се допитвали редовно и до музикантите. След две години ще бъде инсталиран и поръчаният орган. Не знам колко хора осъзнават, че органът като инструмент е продукт на католическата църква (поради което у нас почти липсва в залите). Те, обаче, са решили, че е важно за тях да имат и органови концерти.

Като цяло, в Турция, която не е страна със сериозни традиции в класическата музика, има 6 държавни симфонични оркестъра и 6 държавни опера. Имат също така редица частни оркестри, най-известният от които е Борусан в Истанбул.

Бих искал да направя малко сравнение – площта на зала „България“ е 2000 кв. м., а площта на новата зала в Анкара е 62000 кв. м. Имат множество гримьорни, репетиционни, специални помещения за библиотеката им и т.н. …

Естествено и името на спирката на метрото ще бъде „Президенстски симфоничен оркестър“. В София няма дори упътваща табела за националната концертна зала.

Впрочем, било им е трудно да репетират, докато строителите работят. Мога да си го представя – Концерт за бормашина и оркестър…

Спирам тук, защото без да искам сравнявам и ми става не-коледно нстроението.

След няколко фантастични часа в концертния комплекс ни заведоха да видим музея за съвременно изкуство. Появи се нов гид. Не знам как го правят, но през цялото време съм объркан и не знам към кого да се обърна, ако се появи проблем. Но те явно са се постарали и да няма проблеми. Представиха ни много интересна млада турска художничка, която, щом започна да говори, останах с убеждението, че картините ѝ са по-скоро философски насочени. Ставаше дума за лова – от праисторическата епоха, до днес, когато (както тя каза, не аз), вече ловуваме не животни, а самите себе си – отстрелваме хората, които са ни на пътя към финансовия, или социалния, или обществения успех, без да осъзнаваме промяната – на времето сме ловували, за да оцелеем, а сега „ловуваме“ от алчност. С тези думи в съзнанието, картините придобиха съвсем друг смисъл и станаха малко страшни за мен. Така че се зарадвах, когато гидът реши да тръгваме.

Противно на плана, вместо да ни заведат в хотела, ни заведоха в мемориала на Ататюрк. Първоначално някои от гостите запротестираха, когато разбраха, че няма да се прибираме, но замлъкнаха, като разбраха къде отиваме.

Ататюрк е култ в Турция. Което е разбираемо, предвид какво е направил за тази страна. Военните ни разхождаха из кулите и площада на мемориала, както и до самата гробница, където се снимахме. Мерките за (ковид)сигурност бяха умопомрачителни – не ни позволиха да се доближим един до друг дори за снимката.

След това, всички вече бяхме доволно уморени и готови за почивка в хотела. Не познахме, Домакините решиха да ни заведат в Президентската библиотека. Някои скочиха срещу промените и им бе осигурен транспорт с таксита до хотела. Аз реших да остана. Винаги съм обичал библиотеките. И винаги ще съм щастлив, че реших да остана!

Президентската библиотека в Анкара е построена през 2016 година и отваря официално врати една година преди ковидната ера. Импозантната сграда е дом на над 4 000 000 книги, разделени в седем секции и има стотици читателски места, където човек може да се занимае с любими книги или с някои от най-ценните ръкописи, притежание на Турската държава. Библиотеката има и своя изложба, както и множество любезни служители, готови да изслушат читателя и да го придружат до мястото, което го интересува.

Препоръчвам на всеки гост на Анкара да посети библиотеката им!!!

Накрая ни сервираха още една изложба, която ни довърши физически и психически, въпреки интересните обяснения на новата (отново) водеща. Успяхме да се приберем в хотела към 18.00 часа и малко по-късно бе и вечерята. Не знам, дали съм го казвал преди, но съм влюбен в турската кухня! Превъзмогнах героично своя срам и си поръчвах още и още.

Денят приключи по-малко весело. Тест за коронавирус. Интересно ми беше да видя страха в очите на толкова много гости откъде ли не по света. При въпроса ми към немската журналистка, която беше най-активна през целия период, какво я притеснява, тя ми отговори с неистов ужас – „ами ако съм позитивна и ме затворят някъде тук за две седмици“? При тези думи и аз се изпотих. Преди теста попитах кога ще излязат резултатите, отговорът беше – „Повярвайте ни, ще ви намерим, ако сте позитивен“.

Е, лека нощ. С мисли за корони в главата. На следващия ден разбрах, че някои дори не са успяли да спят в ужас, че всеки момент ще им потропат на вратата.

3 ден

Големият ден. Преди закуска попитах един от организаторите, кога ще са готови резултатите от тестовете и той ми отговори с потайна усмивка – „Бяха готови 4 часа след теста, щом сте тук, значи сте негативен“.

На закуската немкинята говори само за теста и аз и предадох думите на домакина. Почти се разплака от облекчение. Днес на закуската присъстваше и министъра на културата и туризма на Турция. След като се нахранихме той ни разказа за залата, за политиката им, за идеята да развият сериозно културата в 81 турски града, които са важни за тях. После му задавах въпроси. Малко се издразних, че на някои въпроси, които му бяха зададени на турски, той отговори на същия език и за момент си помислих, дали да не го попитам нещо на български. Радвам се, че не го направих. Защо ли? Ами защото, когато по време на международна среща по повод представянето на новата концертна зала в Анкара от Министерството на културата и туризма на Турция изведнъж кажат, че Софийската филхармония е изключителен състав, рязко започваш да се чувстваш, сякаш Коледа току що е дошла и си получил голям подарък… и можеш да проговориш от радост и на санскрит.

Говориха и за туризма, мерките за сигурност в новото ненормално, за развитието на гастрономията. Че те какво имат още да ѝ развиват? Имат най-вкусната кухня на света!

Разбрах, че залата струва 83 милиона евро, а оново чудо, което готвят да открият догодина в Истанбул – 140 милиона евро. Ама за него ще пиша по-късно.

Очевидно им работи по друг начин системата за обществени поръчки… Впрочем, изборът на министри също работи различно при тях. Не можах да повярвам на ушите си, като разказваха – от президенстството следят развитието на различните области и който е най-успешен в своята област, го канят за министър, без значение от политическата му принадлежност. Хм…

Министърът обясняваше, че културата е от стратегическа важност за Турция. Затова на 27 декември откриват и Музей на изкуствата в Анкара.

Срещата беше много интересна и поучителна за мен. След нея всички заминага да разглеждат старата крепост на Анкара и Музея на анадолските цивилизации, но аз трябваше да остана в хотела, заради уговорена преди месеци онлайн-среща с наши дипломати. По-късно се оказа, че са ги завели в Музей на банките. Ето това би ми било също интересно…

Заради моята онлай среща изпуснах и обяда, за което сигурно дълго ще съжалявам, а в 16.00 тръгнахме за концерта. Не можех да разбера защо трябва да тръгнем толкова рано, докато не пристигнахме.

Толкова полиция на едно не съм виждал в живота си. Проверките бяха дълги и тежки, при драконови мерки за сигурност. Но пък хората бяха в приповдигнато настроение, мъжете – със смокинги или костюми, жените – с най-невероятни рокли и обувки. Прическите няма да ги коментирам.

Концертът започна с кратка реч на културния мнинистър, последвана от дълго бършене на подеста. Гледахме се неразбиращо, докато от залата не стана Ердоган и не отиде на сцената. Говори около 45 минути. Аз турски не говоря. Разпознах имената на Бах, моцарт, Шопен и Шостакович. Спомена десетки пъти „симфоничен оркестър“, както и думите култура, изкуство, музика, акустика, ислям (?), Турция, турска музика. Говори през цялото време без да чете, като публиката го прекъсна няколко пъти с аплауз. Накрая се обърна към оркестъра и им се поклони. Връчиха им и някаква награда, но аз с моя турски разбрах само думата „санат“.

След което концертът започна. Сценичните им работници ще трябва още да се постарая, ако търсят работа у нас, защото на няколко пъти почти ме разсмяха с действията си. Малко се изненадах, когато цигулките се настроиха преди челите да излязат на сцената, но какво да се прави – свят голям, нрави всякакви. На техниците явно никой не им беше казал, че дигиталните камери забавят картината с около половин секунда, та екраните в залата не се съобразяваха особено със случващото се на сцената. Но благодарение на тях установих, че в оркестъра много водещи функции са поверени на жени. Което не пасва съвсем на това, което аз знам за случващото се в Турция. Като се замисля, концертмайсторът в Истанбул също беше жена.

Започнаха с турска музика. Приятно звучене, но може би не точно като за такова откриване. След първите три произведения излезе Анджела Георгиу у изпя страхотно две арии от Чилея и Бизе, разказвайки играта на диригента, който явно няма особен оперен опит. Последва концерт за две пиана от Моцарт, с изключително странно разположение на пианата. Но пък звучаха добре. Нови. Стейнуей. Накрая концертът завърши с едно приказно турско произведение, което смятам да науча.

През цялото време разпоредителите и фотографите се стараеха да пречат на публиката, но въпреки сериозните им усилия, концертът беше голям успех! И така – турска, френска, италианска и австрийска музика за откриването на залата. Не знам дали е било мислено в тази посока, но им се получи.

Интересен момент се получи с акустиката. Заради прекалено прецизно изчислената реверберация, поставените навсякъде пред духовите платна създадоха допълнителни ефекти, които за малко да създадат нов музикален жанр.

Накрая, докато се възхищавах на перфектните неравноделни ритми на оркестъра, над сцената прелетя птичка, за която силата на звука явно е дошла в повече.

На излизане от залата всички бяхме много въудушевени. Задръстването отпред, вероятно заради мерките за сигурност и десетките дипломати (видях дори кола с българското знаме), беше епично!

Докато чакахме да ни вземат, няколко журналисти ме разпитаха за мнението ми, вероятно за да го опишат като тяхно в статиите си.

Благодарение на технологиите имахме и кратка размяна на комплименти и идеи за бъдещето с Анджела Георгиу, която дори се оказа в нашия хотел.

Вечерята в хотела протече много еуфорично, с много дискусии, след което мнозита отидоха на бар. Аз реших да си легна, защото мисълта, че трябва да станав 5.00, не ми даваше мира. В пет часа сутринта обикновено си лягам, как може някой да ме кара да ставам по това време?

4 ден

Намерих кантар в стаята си… Ох… не трябваше. Дали от това или от ранното ставане, настроението ми не е за пред хора. Нечовешки е рано. Не е правилно така.

Закуската започна в 5.30. Аз, разбира се, прекалих с миш-маша. В 6.00 започнаха да гасят лампите, за да ни принудят да тръгнем за летището. На никой не му се тръгваше. А аз продължавах да ям миш-маш. Тръгването закъсня с 30 минути.

На летището си давам паспорта и казвам – за Истанбул. Жената ме пита – за къде? Аз пак и казвам – за Истанбул. И тя пак ме пита – за къде? Вече изнервен, отговарям бавно и членоразделно – Пътувам за Истанбул. Тя ми се усмихва и казва – Това е чудесно, но за да ви намеря, трябва да ми кажете за кое летище, защото там са три! Докато се обяснявахме, по високоговорителите звучеше сватбеният марш на Менделсон.

Премериха ни температурата. Аз се оказах умрял – 32 градуса. В самолета не ни пуснаха с нашите маски и настояха да слагаме техните преди да влезем. Това вече ми се е случвало, преди 2 седмици пак в Турция ми обясниха, че платнените маски са декоративни и от нищо не пазят.

В самолета беше хаос – турците сядат където им дойде и гледат сърдито, като има кажеш, че искаш да си седнеш на мястото. Стюардесите се опитваха нещо да оправят, с частичен успех. Забелязали ли сте обращението в Турция? „Уважаеми дами, господа и деца!“ Нямах време, обаче, да мисля много по въпроса, защото заспах веднага. Събудих се от слонското кацане на самолета – все едно го бяха изпуснали от 10 метра. Като спряхме, погледнах през прозореца и видях някакви кечисти да се упражняват с нашите багажи. Сетих се, че имам порцеланови чаши в моя (подарък от оркестъра) и ми стана лошо.

Летището се оказа от азиатската част и е буквално вътре в града. Посрещнаха ни нови водещи, с усмивка и елегантност. През цялото време дамата ни разказваше за сградите, покрай които минаваме, за историята на града, за името му… беше много интересно! Жалко, че повечето хора спяха. Например, знаете ли, че в Истанбул има над 20 университета? Направо си е университетски град. Разказваше ни за мостовете (минахме през Босфора), за това, как са решили проблемите с многото сателити в модерната част и какво ли още не. Вече съм специалист по Истанбул!

След като ни настаниха в хотела, обядвахме вкусна храна – всички блюда бяха гарнирани с нар – и тръгнахме да се срещнем с архитекта на новия културен център „Ататюрк“, който ще е готов през юни.

Сградата, макар и още не готова, е впечатляваща! Архитектът (който е син на предишния архитект на операта в Истанбул) е завършил във Виена и е един от архитектите на операта в Астана.

Малко интересни факти: Операта в Истанбул е построена през 60-те, малко по-късно изгаря и я строят наново! Била е с 4300 места. В един момент разбират, че при такава вместимост няма как да имат добра акустика и решават да започнат наново. За да подготвят проекта, са сравнявали с десетки оперни театри и концертни зали в целия свят. Новата сграда, или по-точно – комплекс, включва оперна зала с 2200 места, концертна зала, камерна зала с 800 места, театрална зала, галерия, детски музикален център, зала за арт-кино, репетиционни, музикални магазини и ресторант с изглед към Босфора. На въпроса за Огромната червена топка в централните фоайета, отговорът на архитекта беше – червеното е символът на операта, а топката – на Земята. Идеята им за откриването е многопластова, според хода на пандемията, като смптат да направят събитие, което да тече паралелно във всички зали! Мисля си, ако успеят в целия този проект, ще създадат нещо, което може да надмине Линкълн Център.

Последва прекрасна разходка по пешеходните улици на Истанбул, след което посетихме музея на киното. Изумен съм отново и отново, колко много „европейски“ сгради има в Истанбул.

Музеят на киното беше интересен, но на мен прожекцията в прекрасната зала ми дойде с прекалено силен звук. Разказаха ни, че старите кино-театри са били часта собственост на богаташи, които не са били мюсюлмани. Обясниха ни също, че в момента се стараят да строят всичко така, че да издържа на земетресения. Впрочем, музеят, както и киното, днес са държавни. Направи ми впечатление също, че дигитализацията е навлязла при тях с много бързи и решителни ходове. Замислих се за ситуацията у нас и настроението ми се изпари.

След музея отново се разходихме из по-известните части на града. Гидът ни очевидно знае много и обяснява с огромно удоволствие. Интонацията ѝ на края на изреченията е възходяща, което все ме кара да чакам да продължи да говори.

И така, приятната изненада беше фантастичния круиз с частен кораб по Босфора! Радвах се като дете и първоначално всички ми се смееха, но някак успях да ги заразя и след малко всички подскачаха наоколо, смееха се и снимаха каквото им дойде, докато нашият гид не спираше да говори. Някакви хора непрекъснато ни зарждаха с чаши турски чай, сякаш е гориво. Аз пиех и се опиянявах от гледката наоколо. Истанбул е изключително красив град, а разходка с кораб по Босфора с приятели е изживяване, което наистина си струва.

Няколко часа по-късно се прибрахме уморени в хотела, където ни чакаше прекрасната вечеря. Никой не знаеше кога се тръгва на другия ден, но моята заплаха, че ако не разберем до половин час, оставам тук на техни разноски явно подейства и след малко получихме по един лист за всеки, според полета му на следващия ден.

Докато вечерях си мислех за новата зала в Истанбул. И за новооткритата зала в Анкара. И за това, какво ние си мислим, че знаем за турците. И за залите в България. И за нихилизма, като световно и национално явление. И за това, че не трябва да се отказваме. Всички около нас успяват. И ние трябва да успеем!

5 ден

Свободен ден. Реших да отида на закуска там, където бяха обяда и вечерята. Не познах – беше затворено. Прибрах се гладен и тъжен в стаята си, но ми се обади Даниел и ми каза къде е храната. След няколко палачинки, българската компания решихме да се разходим из града. Верно, че е локдаун, но ни казаха, че ако си носим българските паспорти, те ще са ни като отмяна на вината за нарушението. Първоначално реших, че имат българите за луди, които не могат да спазват правила, но се оказа, че просто локдаунът не важи за чужденците.

Турците са очевидно доста по-дисциплинирани от нас. По улиците почти нямаше хора. По едно време наистина ни провериха полицаи.

Понеже Лъчезар търсеше аптека, а попадахме само на затворени, попитахме други полицаи, които провериха онлайн и ни насочиха, като дори ни придружиха донякъде, виждайки, че сме малко неориентирани. Малко – за благозвучие. На връщане намерих боза. Ама турска. Не издържах и си купих. Беше почти същата на вкус като нашата, само не знам защо цветът ѝ беше много по-светъл. Турците, обаче, я пият с канела.

По някое време се разделихме, понеже Галя искаше да вземе такси до хотела. Ние май стигнахме по-бързо. Вероятно причината беше, че познавам тази част на града от предишното си идване и знаех точно откъде да минем за най-кратко.

На тръгване от хотела почти се разревахме. И отново – тунели, тунели, тунели… Ако искате да разгледате Истанбул на път за летището – прецакани сте!

При вида на огромните опашки на летището, отново се възползвах от моята карта. Последва търсене на храна. Имат всичко на това летище, като град е. Но няма да е лошо и някое упътване да направят. На паспортната проверка някакъв мъж не им хареса. Дойдоха и други полицаи, започнаха да го снимат и да говорят по телефона. За момент си преставих, че съм на негово място и се препотих. Побързах да се отдалеча, намерих бизнес салона и успях да вляза вътре. Лукс, какъвто никъде по света не съм виждал… Турците като цяло си падат по лукса и знаят как да направят един престой специален.

За съжаление и храната им е прекрасна. Затова и не беше изненадващо, че когато се наведох да си взема паспорта, който бях изпуснал, успях да разделя панталона си на две. И така до пристигането ми вкъщи се наложи да ходя облечен с дълго манто, за да не замествам клоуните от цирка. Някой ден ще отслабна отново и няма да имам такива проблеми! Обещавам! Някой ден…

Турция… Различна страна, с различни традиции, но с гостоприемство, от което можем да се учим. Преди години и за българите се говореше, че сме гостоприемни. Но после нещо се случи с нас. Мислех, че е просто новото време, в което живеем, но ето че турците са запазили това отношение към гостите. Едно е сигурно – доколкото зависи от мен – пак ще посещавам тази страна!