Между Изтока и Запада III

Поначало не вярвах, че това пътуване ще се състои. Прекалено много ангажименти ми паднаха през последната година, само за последните две седмици ми бяха отменени два концерта във Виена и един спектакъл в Букурещ. А в Москва ме чакаше оперна гала със Соня Йончева.

Забравих си шапката в София. Че там кога ми е трябвала шапка…

Аня, която дойде да ме вземе от летището, не ми вярва, че съм минал леко проверките. А беше гладко и спокойно. Пита ме дали съм идвал. Казвам - преди 12 години. Отговор - значи не сте. Не е същият град. Май е права.

Пътят до центъра отне векове. Градът е огромен - София и Виена могат да са му квартали.

Включих телефона и докато изключвах мобилните данни, получих съобщение - достигнахте 100% от лимита си. Няма обаждане, няма съобщения… Ами ако се загубя? И да се обадя за помощ не мога… Опитах се да изпратя съобщение за прехвърляне на лимита, но понеже съм го достигнал, съобщението не се изпраща. И друг път съм го забелязвал - да зависиш от мобилния си оператор в чужбина е като да участваш в Сървайвър. Ще трябва да приема, че за момента съм откъснат от света. Лошото е, че и семейството, и филхармонията, и организаторите имат този номер. А той в момента е недостъпен. Great!

Написах в няколко страници „ода“ за оператора си, ама все пак реших да ги изтрия. Те не са виновни, че толкова могат. Виновни са такива като мен, че им използват услугите.

Чета книга. Глава, втора, трета… пътуването продължава. Изтръпвам при мисълта, че обратният полет е сутринта. Сигурно трябва след концерта направо да тръгна за летището. Спомних си за пътуването до морето с баба ми и дядо ми - тръгвахме в 8 сутринта и пристигахме вечерта.

Най-сетне се появиха сгради, които познавам от едновремешните картички, и шофьорът зави. Опознай Москва… Ха!

Малко над два часа и половина от летището до хотела. А Аня дойде да ме вземе… и тепърва ще си ходи… Загубила е поне пет часа от деня си, за да ме посрещне?! Ако някога работя това, няма да е в Москва.

Отидох да си отям на палачинки. Жената на касата се разсмя, докато ги броеше.

После тръгнах на разходка и за малко да се загубя… Щеше да е интересно - без работещ телефон и без карта не е съвсем препоръчително да завиваш прекалено в непознат и огромен град. Но пак е по-добре от Китай. Тук поне мога да спра и да питам хората. Ако си знам адреса, де. Притрепери ми, като застанах пред Болшой. Впечатляваща сграда, но познанието за същността на тази институция накара кръвта ми да се движи доста по-бързо. Като се прибрах, телефонът ми показа малко над 17 км. Обувките не издържаха.

Страхотно спах. Ще идвам в Москва да спя.

За малко да закъснея за репетицията. Чакам шофьора, няма го. Искам да се обадя, ама за тази цел трябва да съм в явно по-добри отношения с оператора си. Някакъв човек също стои в лобито, видимо напрегнат. Аз го гледам, той ме гледа… В един момент си тръгна. Аз останах да чакам. Взех паролата за интернета в лобито и писах до оркестъра. По някое време онзи човек се върна. Пак се гледаме… Престраших се и го заговорих. Мен чакал.

Един час пътуване. Ама не се оплаквам, като знам къде е хотелът.

Извиниха ми се, че днес ще репетираме в репетиционната зала, защото концертната е заета. Ми, добре. Ама като влязох в репетиционната… огромна и с висок таван. Чувстваш се като на сцената, просто я няма залата за публиката. Обичам пространства с въздух и винаги ми липсват. Тук ги получавам.

Оркестърът са млади и навити хора. Разсмях ги с моя руски в началото и им казах, че за да не говоря глупости и да ги разсейвам, ще им говоря по време на репетицията на английски. От малък съм бил мързелив с руския…

По едно време се усъмних дали са наистина толкова дисциплинирани. Нарочно върнах едно място много пъти, за да видя реакцията им. Нищо, даже намек нямаше на лицата им, че се дразнят. Странно. Дори в Германия не са готови толкова безрезервно да следват диригента. Дано не свикна прекалено, че после е болезнен обратният процес на привикване.

В паузата направих малка беля с кафето. Понякога се чувствам като неандерталец. Не съм (много) виновен, просто съм свикнал само нес да си правя. Но вече знам - когато пускам машината да ми направи силно кафе, слагам и чашата, за да не става всичко наоколо в кафе. Не че мирише лошо, но все пак… До края на репетицията вече бях специалист по правенето на кафе. Ако можеше и с дирижирането така…

Репетицията мина приказно. Може би не е добре толкова силно начало, после няма накъде.

Преди да тръгна към хотела, попитах организаторите какво точно включва понятието Московска филхармония. Професионален интерес, така да се каже. От отговора ми се зави свят - академичен оркестър, младежки оркестър, малки състави, две големи зали („Чайковски“ и „Рахманинов“), няколко камерни зали и бюро за организация на концерти. Не можах да преброя гримьорните в сградата на зала „Рахманинов“ - различни коридори с гримьорни и малки репетиционни… Като си помисля за сравнението с България и ме избива на смях. Тъжен смях.

На закуска се натъпках с яйца и кисели краставички. При цялото това разнообразие от палачинки и гофрети, да преям с яйца… Сигурно още ми държи от тортите, които намерих вчера. Не трябваше така да прекалявам.

Шофьорът се оказа, че е живял известно време в Михайловград. Обясни ми колко по-красиви са българките от рускините. Първо почти се възгордях, после се сетих, че не съм българка. Но аз, след като обиколих света няколко пъти, се запознах в Италия с жена, която с една усмивка ми форматира мозъка и после се омъжи за мен. Българка. Прав си е шофьорът.

Москва е мрачна, слънце нямаше и вчера. Но хората компенсират - усмихват се в момента, в който ти срещнат погледа. А и коледната украса е навсякъде - целият град е като една голяма коледна елха.

Трафикът ни изненада и пристигнах във Филхармония-2 половин час по-рано. Половин час повече притеснения. Обичам да репетирам, обичам и часовете за разходка след репетиция, но времето преди репетиция и преди концерт винаги ми е било най-омразно. Време за съмнения и притеснения…

Притесненията ми ги прекъсна директорът на оркестъра с въпрос дали можем да изсвирим сюита от Кармен, вместо само увертюрата. Явно бяха забелязали колко е дълга - около две минути, което въобще няма да стигне на Соня за смяна на тоалета. Погледнах партитурата - сюитата се състои от прелюдиите към първо, второ и четвърто действие. Съгласих се. Той изглеждаше притеснен дали ще ми стигне времето да я науча. Постарах се да не се разсмея. Все пак може и да е прав, все още не съм достигнал хилядния си спектакъл на Кармен.

Както изглежда, директорът на оркестъра тук е много по-добър директор от мен. Стои на целите репетиции и си води записки кой-къде-с какво не се справя. В паузата дойде при мен с въпрос дали да не добавим към дивизите на първите цигулки в началото на въведението на Аида и вторите, които в този момент нямат какво да свирят. На неразбиращия ми въпрос „защо“ отговори: защото във високия регистър, свирейки сами и в дивизи, първите звучат като два печални комара и ти идва да плеснеш с ръце, за да спреш жуженето им. Рядко съм се смял така.

Работи се леко с тези хора. Много са музикални, с красив, плътен звук, богат на обертонове. И за разлика от опита ми в Китай, в момента, в който коригирам нещо, когато то се появи на друго място, те го коригират в движение, без да трябва да казвам каквото и да било. Говоря с тях основно на английски, защото като започна на руски, от време на време много ги разсмивам. Но ми е неудобно да ги попитам каква глупост съм изтърсил.

Забавно е, че всяка репетиция ме посрещат, все едно ще започва някакво парти, а накрая ръкопляскат, все едно е било концерт. Умеят да си създават настроение в работата. Вероятно затова свирят така.

Мисля си колко различни са московчаните от онези, които помня отпреди 12 години. Спомените ми са за хора основно намръщени и с угрижени лица. Сега почти не виждам такива. По улиците има и улични музиканти, само не знам как издържат на температурите. Аз, ако трябва да свиря или пея на този студ, след половин час ще съм си сменил професията. И другото - пълно е с театри. За съжаление, и със заведения. Няма да отслабна тук.

През първия ден си купих тениска. Втория - шапка. Третия - обувки. Ако продължавам така, ще имам нов гардероб, докато се прибера…

Не трябваше така. Снощи започнах да чета нова книга. Трябваше да изчакам поне да се прибера. За какво ми трябваше да чета до сутринта, когато ми се е паднала възможност да се наспя…

Днешният шофьор е на вълна джаз. Един час джаз в колата, на път за Филхармония-2. Как сега да започна въведението на Аида, като в главата ми не спира да свири подивял тромпет, акомпаниран от пицикатиращ контрабас.

Днес репетицията е в концертна зала „Рахманинов“. Рязко всички станаха сериозни. Свирят със същия замах и са все така нахъсани, но веселието се превърна в съсредоточеност в момента, в който седнаха на сцената. Рядко съм срещал такова уважение към концертната сцена. Аз със сигурност не съм такъв - чувствам се у дома си на сцената и нямам задръжки дори и глупости да правя. Не от неуважение, а точно защото там съм у дома си. Което не означава, че не съм на 100% концентриран, просто си е моето място. Имам си три любими места - кухнята, леглото и сцената. Но все си мисля, че тяхното усещане е по-правилно от моето. Нищо. Трябва да има един хулиган на сцената, иначе ще умрем от сериозност.

Ок, не бях прав. В момента, в който засвирихме акомпанимента на Хабанерата от Кармен, някой зад кулисите я запя (много професионално впрочем) и целият оркестър се разсмя. Дотук бяха сериозните изражения - до края всички свириха с огромни усмивки на лицата.

Гледаш огромен оркестър, съставен изцяло от млади и ентусиазирани хора (които, обаче, имат доста повече концерти от нас годишно), които харесват това, което правят, и го правят с невероятен професионализъм. И си мислиш - няма да умре класическата музика, ще я бъде още дълго.

Отидох да видя консерваторията. Не може да дойдеш до Москва и да не минеш оттам.

Вечерта времето се прецака - вали обилно. Е, аз си имам книга.

Днес репетицията е в „Чайковски“! Това е една от „онези“ зали… просто си звучи хубаво, каквото и да правиш. Заради такива моменти си струва професията. Чак ме е яд, че сме си изработили нещата и няма за какво да ги държа да репетираме цялото дадено ни време. Хубава ми е…

Бях да видя и зала „Зарядие“, нали у нас е тема „нова концертна зала“. Ходя с маска по улиците (и не само аз), че не може да се диша в този студ.

Спах до обяд. Днес няма да се разхождам, вали прекалено много сняг. В 12.00 дойдоха в хотела да ме тестват за ковид. Бяха много мили, особено като разбраха, че съм от България. Интересно. И в Израел е така. И в Турция. И в Япония. А ние редовно смятаме, че сме дъното. Ми другите хора не смятат така!

Следобедът мина като експресен влак. Репетиция фойерверк със Соня, която, както винаги, пее прекрасно. Подготовка на дрехите, няколко вица, телефон до филхармонията в София и вече стана време за концерт.

В залата дойде при мен една от дамите от оркестъра, която беше придружила лекарката на обяд. Погледна ме сериозно и на мен ми прималя. Ако тестът ми е позитивен, пада концертът… Оказа се просто добра актриса. Продължавам да съм негативен човек и нека така си остане! От нерви изядох всички плодове в стаята! Аз - плодове?!

По време на концерта усещането беше приказно, някак нереалистично. Имах поводи за препотяване - солистката бе сложена напред, а аз - вътре в оркестъра. Но се справихме! Тя знаеше всички моменти, в които да се обърне леко и да ме погледне. Аз се стараех да ѝ следя дишането. Макар че, като засвири прословутият руски брас… но пък как го обичам това тяхно хвърляне с главата надолу! Публиката, естествено, полудя и се наложи да изпълним и подготвените за такава ситуация бисове. Соня смени реда им. Но аз бях предупредил оркестъра, че нещо такова може да се случи - част от магията на оперната гала. Реагираха мигновено, но аз се поизпотих, докато започнем, дали всички са разбрали.

Автографи, снимки. Щастливи хора. Ама и аз съм щастлив! По три причини: а) имах концерт, б) със Соня Йончева, в) в зала „Чайковски“!

Денят завърши с вечеря със Соня.

По някое време след полунощ трябваше да се върна в хотела, който беше на десетина минути, за да си оправя багажа. Много смело отказах такси, забравил къде се намирам, и получих сюрреалистичен бонус - по пътя ми замръзна брадата. Такова усещане в живота си не съм имал - така де, как може на човек да му замръзне брадата?!? Много късно се сетих за допълнителното възможно предназначение на маската и станах изведнъж рядко съвестен гражданин, ходещ екипиран срещу ковид по празните улици.

На сутринта, разбира се, не ми звънна алармата, но се събудих сам в 6.10. Дали от нерви заради пътуването, или от вълнение заради концерта, важното е, че чудото се случи и се събудих! Късметлия. Ще започна да правя като преди, когато тормозех съседите сутрин с 5-6 различни аларми от различни часовници…

На летището стана малка авария с имиграционната карта. Явно при една от предишните проверки е изпаднала от паспорта и като стигнах до проверката, на която ми трябваше, я нямаше. Човекът се вкисна - сигурно и аз щях. Първо ми каза, че не може да ме пусне без нея, аз обаче се съгласих с него, което сякаш го втрещи. Все пак, пред възможността да трябва да остана в Русия, предпочете да ме пусне. Умни хора! На кого му трябва още един диригент, само да им дудне на главите кое не им е наред…