Между Изтока и Запада IV
4 февруари, София
Полетът ми е малко след 7 сутринта, така че трябваше да стана доста рано, фактически не прекалено дълго, след като си легнах.
Да, но когато човек спи, не винаги си спомня защо е навил алармата за 5.15.
Помня дори проблясъкът на мисъл, когато звънна телефонът - а, нещо съм объркал, слава Богу, още е много рано и мога да поспя.
Някъде към 6.00 мина мимолетна мисъл в съня ми, че всъщност трябва да летя. Вероятно мнозина познават този стрес, тоталната блокада на мозъка в момента, в който си осъзнал, че си се успал.
Три минути по-късно тичах по улиците. Такси, както винаги, когато бързам - нямаше, така че спринтирах към метрото.
Докато слизах по стълбите се замислих от коя страна трябва да се кача, за да е верната посока - към летището. Отне ми миг да осъзная, че ползвам това метро, когато пътувам за НБУ, а не за летището. И съответно ми трябва не спирката на Патриарх Евтимий, а на Стадион Левски.
Изтичах обратно на улицата и спринтирах.
Докато тичах се огледах и се замислих, че не помня тези магазини по улицата. Огледах се пак, с опит да събудя мозъка и установих, че тичам към НДК. Объркал съм улицата на петте кьошета, като съм излизал от грешното метро.
Спринт обратно, добре че е рано и няма коли, защото, ако мога да цитирам баща ми, когато го бяха хванали да минава на червено преди десетилетия - вървях напред към комунизма на всеки червен светофар.
Стигнах станцията и вратите да вляза вътре не се отвориха няколко минути. Бесен, че спирката не работи търсих наум варианти, когато се отвориха да пуснат излизащ човек - опитвал съм се да вляза в метрото през изхода…
Сега си стоя във влака и мозъкът ми е окончателно събуден.
Имам три полета днес. Ако изтърва първия, падат всичките.
Ако продължа да пиша днес в дневника, значи имам достатъчно време, тоест, не съм се справил и вися безпризорен на летището.
5 февруари, Йерусалим
Снощи пристигнах в Тел Авив.
Трябваше да ме чака такси от хотела в Йерусалим с табелка с моето име.
Точно преди проверката изведнъж се сетих, че без очила няма да мога да си прочета името и рязко спрях, за да ги намеря.
Към мен се приближи един мъж – може би охрана? – и ми казва – „Бе, човек, не спирай толкова рязко, стресираме се и ще си изпусне някой нервите“.
Засмяхме се.
Отвън не беше толкова смешно, защото 30 минути обикалях и не намерих никой с табелка с името ми. В полунощ. А и аз, с целия си акъл, не бях поискал номер на шофьора.
За късмет Израел е развита държава, намерих влака и тръгнах с него към Йерусалим. Там по картата намерих хотела.
Някакви гости ме пуснаха да вляза – защото вратата беше заключена! – но и това не помогна много, защото на рецепцията нямаше никого. Започнах да звъня на телефона, който си взех от интернет. Никой не вдигна.
Точно разсъждавах към кой друг хотел да се насоча (към 1.30 след полунощ) и ми звънна австрийски (!) номер. Непознат. Хубаво, че вдигнах.
На английски, с местен акцент – познавам го от преди - някой ме пита – „Ти ли си?“.
А сега, де?
Отговорих му – „Аз съм, ама не знам дали съм същият.“
Човекът се засмя и каза „Аз съм от хотела, ама си тръгнах.“
Викам му: „Забелязах“.
Той - „Влез зад бюрото на рецепцията и под клавиатурата ти е картата за стаята. Ще се оправим сутринта“.
Там беше. Взех я. Нито той ми се представи, нито аз на него. Но защо да спорим, току виж се оказало, че ме е объркал с някого и остана на улицата...
Разбира се, никой от двама ни не отвори и дума за липсващото такси на летището…
Тази история ми напомни за първото ми идване в Израел:
Беше през 1995. Трябваше някой от Йерусалим да ме чака на летището. Но самолетът ми закъсня с 3 часа и човекът си тръгнал.
Пристигнах в Тел Авив – без пари, без телефон за контакт, без идея как да стигна до Йерусалим, само с един адрес, написан на ръка. И на всичкото отгоре, не говорих друг език, освен български и немски, плюс малко руски (но дори не ми беше хрумнало, че руският може да ми помогне в Израел).
Колкото пъти се опитах да попитам някого нещо (на немски), ми отговаряха троснато „не разбирам“ и ми обръщаха гръб. Беше страшничко – няколко часа обикалях летището, търсейки решение – и нищо.
Накрая събрах от багажа си всякакви пари, които имах – левове, шилинги и няколко долара, обмених ги и с получените пари платих да се обадя по телефона на моята приятелка (от България) във Виена, да ѝ споделя какво се случва.
Парите свършиха, преди дори да успея да ѝ обясня ситуацията. Но един от онези, които ми обърнаха гръб с думите, че не разбират немски, ме чу.
Доближи точно като окачих слушалката и ми вика (на немски) „Ти не си германец, това беше друг език“. Казах му, че съм българин.
И той се отприщи (на немски) – обясни ми, че България много е помогнала на евреите по време на Втората световна война и това не се забравя.
Поиска да му кажа къде искам да отида. Подадох му листчето и той ми каза да го последвам.
Заведе ме отвън до някаква кола и поговори малко с шофьора на иврит. После му даде листчето и ми каза да се кача в колата. Качих се и тя тръгна.
Честно, първите 20 минути смятах, че ме отвличат. Човекът ме достави на адреса в Йерусалим, аз слязох от колата и докато се чудих как да му кажа, че нямам пари да му платя, той си тръгна. После ми говорете, че евреите правили всичко само за пари…
Това е първият ми спомен от Израел въобще. Не се забравя!