По пътищата на Европа VI

Преди година взех дъщеря ми с мен на турне в Германия. Не беше идвала от малко дете и нямаше много спомени; от друга страна, турнето беше само в един град, сиреч — удобно!

Кацнахме в Хамбург, имахме известни премеждия с взимането ни от летището, но с час-два закъснение стигнахме крайната си точка.

Спектаклите бяха в Бремен. След Бремен трябваше да отида до Берлин за разговори за бъдещо появяване на родната филхармония там, но по пътя реших да се отбием и за един ден до Хамбург. Исках да покажа на вече порасналото момиче новата филхармония в Хамбург, а и любимата ми пицария до операта, преди да се отдадем на берлински вълнения. Говорил съм ѝ не веднъж за прословутата немска точност и исках да я види с очите си.

Не ми се получи съвсем.

Влакът от Бремен за Хамбург не закъсня много, но за сметка на това вечерният влак от Хамбург за Берлин тръгна с около час закъснение, като по пътя компенсира, ама на обратно... А имаше и две фалшиви тревоги — два влака спряха на коловоза, но въпреки надписите на таблата ни бе забранено да се качваме. Може и да са били учебни.

Малко преди Берлин детето си свали за момент маската, за да пие вода, и се обърна към мен:

— Май не са чак толкова точни немците?

За късмет, някакъв немски дядо от задната седалка веднага ѝ се скара, че говори със свалена маска и може да зарази някого, та ми се спести нуждата да отговарям. Няколко дни по-късно се прибрахме във Виена почти без закъснение.

Тази година реших пак да я взема с мен, за да „изчистим“ впечатлението. В интерес на истината, на нея си ѝ хареса, още повече, че точно до хотела като по поръчка се намираше и любимата ѝ пицария, в която бях принуден да се храня всеки ден. Та с мисълта за пицарията решихме, че ще повторим забавлението.

В деня преди тръгването реших да се чекираме онлайн и с това започна веселата част — никъде не успях да намеря нашия отдавна купен директен полет за Бремен (нали се сещате — този път се постарах за директен полет, за да нямаме забавяния и закъснения по пътя с допълнителни влакове и коли). След много ровене в пощата намерих точните данни на полета, но той пак не се появи. Обадих се на авиокомпанията, където след около половин час изчакване ме свързаха и ми обясниха, че няма такъв полет. Изпратих им платените билети и отговорът беше — ами значи е отменен.

Това беше и последният път, когато успях да се свържа с някого от тях по телефона.

Ругаейки наум (нали съм с непълнолетна), реших, че друг път ще се оправям с връщането на парите, и купих нови билети. Разбира се, ден преди полета те бяха три пъти по-скъпи, но за сметка на това бяха с прекачване и цялото удоволствие вместо два часа щеше да продължи шест. И най-тъжното за мен — вместо да излетим в 11 часа, полетът (първият — за Франкфурт) беше в 7...

Нищо! Не спахме, изнервихме се малко (тя) или много (аз), но в 7 бяхме в самолета и турнето започна. Почти.

Вече във Франкфурт имахме доста свободно време преди следващия полет, но в един момент реших да проверя от кой гейт е, за да сме наблизо.

Е, полетът го нямаше на таблата.

Имаше полети, срещу които се вихреше червеният надпис „отменен“, но нашият просто не фигурираше никъде. Започнахме да се смеем, без да знаем защо. Отидох на информация, където ми потвърдиха очевидното — такъв полет няма и никога не е имало. Показах им издадената от Виена бордна карта, която много ги учуди.

Накрая се установи, че вторият ни полет ще е с влак. Точно така — беше ми издадена бордна карта за пътуване с влак. Тук дъщеря ми сякаш малко се изнерви, а може и аз да съм бил изнервеният, не съм сигурен. Търсихме дълго терминала с влака (защото под летището се оказа, че има и внушителна гара), но най-накрая се качихме. Вътре настроението ни се пооправи, още повече, че влакът наистина „летеше“ с 250 км в час. Дори не закъснях за репетицията, която беше същата вечер.

Всичко хубаво обаче си има своя край — така беше и с фестивала в Бремен и посещенията в любимата пицария на дъщеря ми.

Денят на тръгването дойде и пеперудите в моя стомах ми подсказаха, че веселото отново предстои. За да не поемаме излишни рискове, пристигнахме рано на летището, което се оказа вътре в града. Най-накрая се успокоих. Дамата на гишето дори предложи изключително любезно да вземе сака на дъщеря ми, който бяхме предвидили като ръчен багаж, и да го чекира безплатно.

Пълно щастие.

Докато дойде време за полета, бяхме в лоунджа на летището и си губихме времето с какво ли не. В момента, в който се опитахме да тръгнем за гейта обаче, една мила дама ни спря с думите, че самолетът ще закъснее почти с час. Пеперудите в стомаха пак се обадиха. Върнахме се примирени обратно. Закъснението се оказа доста повече от час, което не би било проблем, ако нямахме връзка в Мюнхен. Вече в самолета нервите бяха добре опънати, но си казах — какво пък, не бързаме за спектакъл; ако изпуснем самолета, ще спим една нощ в Бавария.

Самолетът кацна точно в мига, в който започваше бордингът на другия полет. Хитро, помислих си, сега ако закъснеем, компанията няма да е виновна. А другият самолет беше на друг терминал... Ок, малката се държа като спортистка — тичаше, спираше и гледаше с гневно присвити очи тътрещия се с последни сили зад нея баща, после пак тичаше, пак спираше...

Важното е, че успяхме. Аз бях като къпан и вероятно с два килограма по-малко, но успяхме!

Пристигнахме щастливи във Виена, само колкото да разберем, че ние може и да сме успели, но багажът ни — не. Детето гледаше сърдито, аз се смеех истерично. Оправихме се с гишето за загубени багажи, а зад нас — опашка, все хора от Мюнхен. Веднъж да не закъснеят, и то било, защото не натоварили...

Вкъщи имаше гръм и мълнии за любимите дрехи; някои неща се купиха наново, други бяха конфискувани от моя гардероб (с удоволствие при това). Но всеки ден следваше въпросът — къде са ми любимите дрехи. Ми... при авиокомпанията.

Часове преди полета за България всичко бе намерено и връчено. Само немската точност остана някак в приказките. А може би просто и на най-подредените понякога им идва тежка година. Случва се на всички.

Сега вече не смея да обяснявам пред детето, че немците са известни с точността си, само от време на време ѝ казвам, че и по-страшно ми се е случвало при по-далечни пътувания.

Е, тук историята трябва да свърши. Да, ама не. Всичко това бе преди месец. Днес пътувах отново за Германия. И понеже още ми държи последното пътуване, реших поне на отиване да пътувам с влак. Нюрнберг не е чак толкова далече. Взех си, разбира се, предварително билет, със запазено място — не е далече, но и близо не е, не бих пътувал четири часа прав.

Пристигнах на гарата половин час преди часа за тръгване на влака и останах още час след това. Защото той не дойде. Отидох до информацията, човекът ми казва — да, закъсня, но ето, вижте на таблото, до часа на тръгване пише и ако има закъснение — ето, пише, че тръгва след пет минути. Изтичах обратно, но влакът не тръгна, защото не беше дошъл. За мое успокоение имаше и други хора с объркване в очите.

Погледнах на таблото за пристигащи — влакът се движи със закъснение, ще дойде от Германия след час.

Погледнах на таблото за заминаващи — влакът тръгва след пет минути. И на всяка изминала минута часът се променяше, за да бъде след пет минути.

Отидох пак на информацията и споделих мислите си с човека — че системата им нещо сериозно се е объркала. Той първоначално не ме разбра, но като му показах таблото, много се смя. И аз се смях, но не знаех защо. Само си мислех — добре, че дъщеря ми не е с мен... Оправиха таблото.

В един момент влакът наистина дойде и вътре беше много хубаво! Е, закъснението беше сериозно, но пък предупредих в Нюрнберг, че ще закъснея, и се настаних удобно.

В един момент точно ми донесоха една кока-кола и машинистът реши да изпробва спирачките на влака. Аз едва не отлетях от стола, но колата нямаше моите килограми и се приземи в краката на един човек през две седалки. Е, надявам се това да не е бил най-новият му панталон. Но пък на мен ми донесоха нова кола.

Точно влязохме в Германия и на гарата в Пасау влакът умря. Буквално. Спря и не тръгна повече. Мисля си — не може да нямам едно нормално пътуване!

Мил женски глас ни каза, че този влак няма да пътува повече, понеже има повреда във вагон-ресторанта. Някои хора се засмяха, но милият глас продължи с уведомлението да слезем и да се качим на друг влак.

Другият беше през коловоз и пътуваше за Франкфурт. Аз съм добре — Нюрнберг е по пътя.

Е, малкият проблем беше, че другият влак си имаше свои пътници и в един момент стана малко навалица.

Научих нови немски думи. Но не са за публична употреба.

Закъснението вече бе около два часа и предстояха още два часа път. Изпаднах в ужас, че ще трябва да пътувам прав, но ме засърбя носът (сигурно от нерви) и кихнах. Двама човека се преместиха, трима ме изгледаха, и всички си сложиха маските. Може би от нерви кихнах и втори път — и вече имах свободна седалка. Хората ме гледаха неодобрително и, честно казано, ги разбирам — времената са такива, и аз на тяхно място бих се преместил. Съвестта ми обаче беше чиста: маската ми беше чинно на лицето, а носът ме сърбеше от умора и нерви, не от друго. Не ми се обясняваше на цял вагон — седнах и замълчах.

Когато мина кондукторът, се опита да ми каже, че билетът ми не е за този влак, но моят поглед го убеди, че бърка. Само измърмори „аха, и вие сте от онези“.

Е, разбира се, че закъсня и този влак. Но вече нямаше значение. В мозъка на човека има определена бройка нервни клетки. Като изпаднат в шок всичките, вече нищо не може да те смути.

Сега съм в хотела. Турнето започва. Но мен вече ме тресе, защото след десет дни пътувам наобратно.

Със самолет.