По пътищата на Европа VII

По пътищата на Германия.

Трябва да призная, че вече повече от две десетилетия прекарвам част от лятото в пътувания из Германия с различни оперни заглавия.

Тези турнета са важни за мен. Не само, защото чрез тях мога да прекарвам време с хора, които в годините са ми станали близки, но и заради факта, че става дума за “опера”. Особено откакто работя “филхармоник” и българските оперни театри като цяло преустановиха поканите към мен, операта ми липсва. Поканите от чужди оперни театри не са толкова чести, а и при това съм принуден да отказвам, когато става дума за нови постановки, изискващи прекалено дълги репетиционни периоди. И летните турнета остават основният ми досег с оперното изкуство.

Разбира се, думата “турне” е често синоним и на думата “приключение”. При това съвсем не става дума за приключения в света на операта, а такива от съвсем реалния живот, който понякога измисля ситуации, които не могат да се родят в главата на нито един композитор или либретист.

И така, тази година турнето бе в две части - първата бе участие във фестивал в Бремен, а втората - спектакли и концерти в градове като Мюнхен, Нюрнберг, Щутгарт и прочие.

“Купонът” започна още с полета за Бремен.

Полет бе отменен, вторият полет се оказа … с влак. Влакът пък спря по средата и всички пътници трябваше да чакаме друг или да се оправяме по усмотрение.

Но важното е, че пристигнах.

Не винаги всичко е приятно. Понякога в състава попадат хора, които са добри инструменталисти или певци, но не познават целия репертоар, обаче крият този малък детайл, за да не бъдат заменени от по-опитни колеги. Тогава се случват спектакли, които се помнят и изплуват отново и отново в нощните кошмари, където естествено нещата са силно преувеличени. Друг път идват хора, които подвеждат с това, че са с добра подготовка и отнема време да разберат организаторите, че им липсва сериозност и за тях турнето е вид почивка с препечелване на някой лев.

За късмет, такива случаи са малко, но пък - като в стария виц - горчивото усещане остава.

Има и забавни моменти, които вероятно не са чак толкова забавни когато се случват, но пък после дълго им се смея.

Например, след спектакъла на Набуко в Нюрнберг се случи една от онези размени на реплики, които оставят човек в размисъл за богатството на езика.

При мен дойде една от певиците, която наистина се развива добре през последните години, със следното изречение:

• Благодаря Ви маестро, не знам дали помните, но първият ми път беше с Вас!

В този момент чувам рязко поемане на въздух от другата ми страна и се обръщам. Там стои мъжът ѝ. А тя продължава:

-Беше толкова хубаво, още си го спомням!

Един от сценичните вижда сценката, приближава се до мен и тихо ме пита:

-Имаш ли нужда от бодигард?

О, а това дори не е краят на историята. Няколко дни по-късно в Бад Щафелтайм репетираме следващото заглавие и в края на репетицията казвам на певците, че е много грозно всеки да спира когато си поиска в края на действията (където държат дълъг тон) и за по-лесно биха могли да ме поглеждат, аз ще ги спирам.

След края на следващия спектакъл, когато едва ли някой помни какво съм говорил на репетицията, при мен идва същата певица със следното изречение:

-Маестро, прекрасен сте! Невероятно е усещането да свършваме заедно!

Гардеробиерките в този момент ме поглеждат леко объркано, а аз искам да се отвори земята…

Турнето не е само със спектакли, всяко лято имаме и два концерта в Мюнхен - един с любимата ми филмова музика и един със също любимата ми Кармина Бурана.

Признавам, че тези концерти винаги са били любимите ми, още повече, че от ранни години се чувствам някак свързан с Мюнхен.

Е, тази година имаше забавна размяна на реплики с човек от оркестъра преди първия концерт в този прекрасен град. Дойде една дама при мен със следното уведомление:

-Сега, искам да Ви предупредя. До тук нещо стана, нещо не стана, но днес нищо няма да стане. Аз ето този номер не мога да го изсвиря.

-Той пада.

-О, чудесно. Но аз и другите не мога.

-В единия имате соло…

-Това няма значение. Няма да стане. А и никога не съм ги чувала тези музики. Не мога да ги изсвиря. Може да ми се сърдите, може и да ми викате, но това нищо няма да промени. Така че е безмислено да реагирате. Няма да се получи. Затова Ви предлагам отсега да ми простите и да си живеем спокойно.

Е, с нищо не показах какво се случи в този момент с кръвното ми налягане. И добре направих, защото на концерта тя всъщност си изсвири доста прилично нещата.

Като стана дума за изненадващи разговори – това лято имах и една вечеря в София, която и досега ме разсмива.

Беше в заведение, което принципно харесвам. Келнер, младо момче, изглеждащо почти изплашено. Поръчвам си студен чай от праскови, донесе ми от лемон. Виждайки стресирания му вид, реших да не реагирам. На поръчката ми за храна се върна след 15 минути с изплашено изражение и се провежда следният диалог:

• ами аз всъщност съм ви поръчал друго, но то е почти същото.

Аз в лек шок:

• ама как същото, това е с гъби.
• ми нищо.
• не е съвсем нищо, алергичен съм към гъби.
• а ако ги заменим с краставици?
• не пасват съвсем към месото, не мислите ли?
• ми тогава с нещо друго по Ваш избор.

Аз с въздишка:

• добре.
• идеално, ще ги заменим с домати.

И си тръгна. Докато разсъждавах, доколко доматите пасват, момчето се върна с храната. Гъбите верно бяха заменени с домати. И краставици.

Исках да си поръчам още студен чай, но реших да не рискувам. Накрая все пак се престраших, когато мина отново покрай мен и си поръчах диня за десерт. Много мило ме попита дали да е със сирене или без, казах - без. И момчето след пет минути ми донесе… сметката. Въздъхнах и казах, че предпочитам да платя с карта. Трябвало да предупредя. Реших да не го стресирам с изречението, че въобще не съм искал да плащам, за всеки случай проверих, дали не съм платил нечия диня и си тръгнах.

И си мисля - момчето не е лошо, възпитано е, просто това не е неговата работа. Представих си един идеален живот, в който всеки работи това, за което е мечтал… и после се сетих за небезизвестния виц:

• Вие като дете какво мечтаехте да работите?
• Кой, аз? Да съм мечтал да работя?!?