По пътищата на Европа VIII

Отивам в Баден Баден. Повтарям го два пъти, за да го запомните.

Рядко ми се случва напоследък да тръгвам нанякъде без договор, все пак живеем във време, когато доверието не е измежду най-пазените ценности.

Този път, обаче, тръгнах. Първо - заради солистката, която е от най-ценените от мен хора, второ - защото датата ми е в календара от две години, което предполага някаква сериозност и трето - за да избягам от проблемите, които имам в България, в този доста токсичен преходен момент, в който сякаш всеки мрази всички.

Е, тръгнах с удоволствие. Дори едночасовото закъснение на полета не можа да ми развали настроението. Точно преди да се кача в самолета, получих съобщение за смяна на част от програмата с непознати за мен произведения, но какво пък, този тип събития гарантират да съм винаги във форма и да не се отпускам.

Поради закъснението на самолета, изпуснах предвидения влак от Франкфурт за Баден-Баден, но за късмет, това беше само предпоследният влак, тоест, не се наложи да спя на гарата. Дори ми остана време да си взема нещо бързо за укротяване на бунтовете на стомаха ми - заради претоварената програма през деня в София, не ми бе останало време да се погрижа за поддържането на теглото ми.

Понеже имам изстрадан опит в такива ситуации, проверих няколко пъти от кой коловоз тръгва влакът - при сутришна репетиция с нов оркестър, не е желателно да им звъня от друг град с извинения. Влакът дойде, намерих си вагона и мястото и седнах да си погледна от мейла новите партитури. По някое време тръгнахме. Не знам как е при другите хора, но мен пътуването с влак ме успокоява. Е, не и този път, понеже погледнах часовника и се оказа, че сме тръгнали 10 минути по-рано. Аз, разбира се, съм преживявал десетки пъти закъсняващи влакове, но никога - подраняващи. Поради което попитах някакъв мил човек, дали пътуваме за Баден-Баден, той ме погледна състрадателно и ми каза, че в Мюнхен също ще ми хареса. Признавам си, че едната от първите ми мисли беше да скоча в движение, но както някои знаят, в Германия вратите на влаковете не могат да се отварят в движение. Вероятно заради такива като мен и един друг мой колега и приятел от България, който по подобна причина дойде веднъж бинтован на работа. Реших да сляза на следващата гара и да хвана обратен влак за Франкфурт. Добре, ама следващата гара се оказа след 50 минути. Погледнато от хубавата страна, влакът пътуваше за Мюнхен, а можеше да пътува за Хамбург. В 50-те минути, които имах на разположение, понеже рязко ми мина настроението да се занимавам с партитури, реших да разплета мистерията, която се оказа най-банално закъснение на влака, в който се намирах, поради което са му сменили коловоза и са го пуснали там, където СЛЕД ТОВА щеше да дойде и моят влак. Затова призовавам всички хора - четете! Четенето е важно за равитието ни и пестенето на време! Четете книги, списания, вестници, но също така и всичко, което ви попадне пред очите, дори надписите по таблата на влаковете!

Към полунощ слязох съвсем бодър на гарата в Манхайм. Принципно харесвам този град, но в този момент нямах възможността да го оценя по заслуги, защото трябваше да си намеря нощен транспорт, за да стигна преди репетицията в Баден-Баден. Пробвах и през интернет да намеря, но напоследък закъсненията на транспорта в Германия са пословични и информацията от мрежата се превръща само в насочващи вниманието предложения. Успях, обаче. За късмет, Манхайм е в посоката на Баден-Баден. Е, почаках нервно на гарата, на два пъти в последния момент не се качих на влак, разбирайки, че не е в моята посока… всъщност, технически погледнато, втория път го разбрах, когато вече бях във влака, но успях да сляза преди да тръгне. Третият път беше успешен.

Някъде през нощта пристигнах в Баден-Баден (всеки път, когато чуя името на този град, се сещам за вица с радиоводещия: Предстои концерт на Дюран-Дюран в Баден-Баден. Повтарям ги по два пъти, за да ги запомните.). Не знам с какво са ги черпили на концерта, може би с кус-кус?

Взех си такси от гарата до хотела и като пристигнах установих, че картата ми е блокирана и не мога да платя. А само преди часове си купих с нея билета за влака.

Аз от много време насам не нося пари в себе си, разчитам на картово плащане. Е, в този момент установих, че съм избързал с погледа към бъдещето и е хубаво човек да има кеш. След много ровене намерих картата от сметката ми с кредита, която не използвам по логични причини и която обикновено не нося с мен. Имах късмет.

Вече вътре в хотела, изпаднал в сериозна паника, започнах да търся причината за блокираната карта. Намерих я в съобщение от банката в апликацията на телефона. Трябвало да си актуализирам данните (които не са променяни от не помня кога), поради което са ми блокирали картата, докато се явя лично в банката.

Замислих се. Теоритично погледнато, още няколко дни съм в изпълнителната власт на родната държава. Банката ми блокира картата, при наличие на достатъчно средства, докато съм в чужбина, без предупреждение и, разбира се, без да са ме търсили преди това. Е? Министър на републиката, оставен без възможност да си плати обяда или транспорта, по хрумване на банката. Да помислим сега, в кого е властта? В правителството или в банката?

На сутринта забравих за всичките си проблеми, защото се потопих в онази част от живота ми, заради която въобще съществувам.

В продължение на три дни дирижирах, обядвах и вечерях с приятели и не отворих нито веднъж новините от България. Направо санаториум за душата.

На втория ден реших да разгледам плана на залата и видях, че същата вечер има концерт Патриция Копачинская - съученичката ми от Виена. Обадих ѝ се и след половин час вече обядвахме заедно. Скъса се да се смее, като разбра какво работя в момента и ми препоръча максимално бързо да зарежа “глупостите” и да се върна към дирижирането. Е, то такива ми бяха плановете и преди това, но си е хубаво да го чуеш от приятел. На следващата вечер, по време на вечерята същата препоръка ми отправи и шефът на фестивала. Изгледах го подозрително, защото аз на никого не бях казал с какво се занимавам в момента. Той разбра погледа ми и ми обясни, че е говорил с Патриция след обяда ни.

Концертът няма да го коментирам. Такива моменти си струват всичко друго. Знам колко глупаво звучи отстрани, но е факт, че (с изключение на времето с дъщеря ми) това са най-щастливите моменти в живота ми.

Малко мисли за Баден-Баден. Градът е замислен като курорт с минерални бани. Като Хисаря в България. После на някого му е хрумнало да добави и културна програма. Построили са невероятна оперна и концертна зала. Разгледах афишите от тази пролет - Берлинска филхармония, Метрополитън опера, Теодор Куренцис, Кирил Петренко, Андрис Нелсонс, Соня Йончева, Ана Нетребко, Миша Майски, Данийл Трифонов, Ан-Софи Мутер, Джон Ноймайер… Имена, които ние трудно можем да си позволим в един сезон в столицата на България.

Отново се сетих за българския еквивалент на Баден-Баден - Хисаря. Ще кажете - кой ще ходи в Хисаря, нали? Ми например Херберт фон Караян често е ходил, заради минералните извори. Ама колко хора знаят, а? Всъщност в това се коренят проблемите ни - не мечтаем, отхвърляме всяка мечта още в зародиш като абсурдна и невъзможна. Нямаме самочувствие, търсим чуждо одобрение за всичко и не смеем да се заявим на света като нация. Да, мнозина българи са пробили по световните сцени. Но не с помощта на държавния или обществения апарат в България, а със своя собствен талант и със собствени сили. Някой ден ще разберем, че да имаме своето достойно място на света зависи само от нас самите. Някой ден ще разберем, че съдбата ни като нация е в нашите собствени ръце. Знам, че няма да е по мое време, защото знам какво видях и чух от всички хора, които ме посещаваха, докато работих в министерството. Но се надявам да е по времето на дъщеря ми, за да може поне тя да забележи красотата на България без натиска на общественото усещане за незначителност и самоунижение.

Тръгнах с разказ за Германия, завършвам с мисли за България. Вероятно защото ми тежи всичко научено през последните месеци за родния манталитет.

И за последно, ако някой не е разбрал: ние сме част от европейския съюз, културата ни е основополагаща за европейския континент, българи, с които да се гордеем, има по целия свят. Единственото, което се иска, за да се обърнат нещата в България, е да разберем, че това зависи само от нас.