По пътищата на Европа X

Тръгвам си от Нойщрелиц за България. В смисъл — надявам се да си тръгна.

Понеже влакът за Берлин тръгва в 8.00, се наложи да стана в 7.00. Идеята беше бърза закуска и да тръгна за гарата, която е на 15 минути пеша — вчера специално го измерих.

Не стигнах до закуската, защото човекът на рецепцията се оказа меломан и, след като разбра, че съм от България, 20 минути ми разказваше истории с българ/ки от местния театър. Ето една от тях:

Тоска, главната роля е от България (човекът ме уведоми, че България има прекрасни оперни певци). Жената, обаче, се разболяла и спектакълът паднал. Имало специален музикален критик, който трябвало да пише за спектакъла, но за да го умилостивят предварително, го завели да го почерпят. Явно добре са го почерпили, защото или не разбрал, или не запомнил, че спектакълът паднал, и на другия ден пуснал във вестника възхваляваща рецензия за падналия спектакъл. Било голям скандал.

Рецепционистът продължи да ми разказва истории и ми каза, че знаел, че българските жени били много темпераментни. Попитах го откъде знае това и той ми разказа, че жената на бившия интендант била българска танцьорка. Веднъж той режисирал спектакъл в театъра. Но, като всеки директор, и той си имал врагове. Един от тях достигнал до мисълта, до която достигат някои хора в сферата на изкуството, когато мразят някого — да му провали спектакъла. Как? Понеже не участвал в представлението, решил да освирква от залата. Но нямал късмет през този ден — до него седяла непозната му дама, която била жената на интенданта (българката). Когато той започнал да освирква по време на аплаузите, дамата не издържала и в действие влязла дамската ѝ чанта. Не че одобрявам такива методи, но рецепционистът разказваше историята с такова удоволствие, че нямаше как да го прекъсна. Горкият човек вероятно никога повече не е посмял да освирква спектакъл. Тази история вероятно обяснява и реакцията на публиката снощи — в този град явно е по-безопасно да викаш браво.

Е, след няколко такива истории установих, че времето за закуска е пропиляно и почти тичайки с все багаж, тръгнах към гарата. Стигнах точно навреме, за да прочета, че влакът се движи с 67 минути закъснение. Оставих куфара до една пейка и нервно започнах да се разхождам по перона, изчислявайки вероятността да си изпусна самолета. Понеже влаковете за Берлин са през час, стана така, че вторият влак дойде преди първия. И, разбира се, четири минути преди да дойде, смениха коловоза. Ругаейки мислено, отидох да си взема куфара, за да изтичам до новия коловоз, и заварих някакъв човечец, който го отворил и си харесва неща. Развиках му се — признавам, никак не дипломатично — а той съвсем спокойно ми отговаря: „Спокойно бе, човек, какво толкова е станало?“ Можех да му обясня с полиция какво точно е станало, но щях да си изпусна влака, имаше минута до тръгването, а аз бях още на грешния коловоз. Реших, че друг път ще проверявам какво може да си е харесал, все пак най-важните неща са в раницата на гърба ми. За миг ми мина през ума историята на рецепциониста за дамската чанта, но я прогоних — закъснявах. Тичах здраво, но въпреки това закъснях с минута. За късмет говорим за Deutsche Bahn, та влакът също закъсня — с 11 минути. Погледнах към пейката, с идеята все пак да си продължа комуникацията с въпросния човек, но него вече го нямаше.

Сега съм във влака, който е препълнен с хора от двата влака — никой не искаше да рискува да изчака предишния влак — и разсъждавам какво да правя, ако изпусна самолета. Е, имам приятели в Берлин и в друга ситуация не бих се и замислил, но все пак имам репетиции в София за концерта в четвъртък с Готие Капусон.

И в този ред на мисли — заповядайте: 13 ноември, 19.00 часа, зала България!