Дилемата за „големите“ изпълнители

Имам неразрешима дилема.

1989 година се оказа преломна не само за социалния ни строй, но (с обратен знак) и за културата ни.

Преди известно време хората коментираха с огорчение, че в България не идват „големи“ изпълнители.

Някъде около началото на хилядолетието започнаха да се появяват „големи“ – Доминго, Карерас, Кабайе, Ричарели... Хората възнегодуваха, че големите идват у нас чак когато кариерата им по света свърши.

Преди около десет-петнадесет години Класик ФМ започнаха да канят активни „големи“ и коментарите бяха, че ето, частните оркестри опитват (и то успешно), ама държавните спят и предпочитат „нищо“ да не правят.

От няколко години Софийската филхармония започна да кани „големи“ изпълнители и все по-често чувам негодуващи гласове – какви са тези цени, как един пенсионер (не генерализирам, това е цитат) ще може да си купи билет, за да ги види...

Разбира се, проблемът идва оттам, че след 1989 държавата постепенно започна да се оттегля от ролята си на генерален спонсор на културата – такъв беше избраният от обществото път. В тази логика държавата „само“ създава условията нещата да се случат, ако хората го пожелаят и го направят. И въпреки това смея да твърдя, че тя продължава да подкрепя културата повече, отколкото чистата пазарна логика би предположила. И слава Богу...

И сега дилемата ми:

Какво искат хората – „големи“ изпълнители, които струват пари (защото просто са скъпи), или „нормални“ концерти с интересен репертоар и много добри, но не „големи“ изпълнители?

Ако искат „големи“, с какво следва да бъдат платени, ако цените са по пет лева?

А ако искат интересни програми, защо не посещават концертите, които са без „големи“ и, въпреки високото качество, са с нормални (ниски) цени на билетите (има много такива!)?

И още нещо, което ме боли. Получавам често писма от хора извън столицата, които питат (понякога обидено) защо Софийската филхармония пренебрегва техните градове. А знаете ли какви прекрасни оркестри има на различни места из страната, където цените не са високи и музикантите са изключителни, но залите са често празни? Разбирам как се получава – познатото, „местното“, рядко изглежда празнично, а гостуващото винаги носи усещане за събитие. И аз не съм имунизиран срещу това усещане. Но за да оцелеят, тези оркестри често са принудени да търсят публика чрез участия със звезди от съвсем други жанрове – без нищо лошо към самите изпълнители, просто ми се иска симфоничната музика да може да пълни залите и сама. А дали днес щеше да има Виенска филхармония (която не е на бюджетна издръжка), ако публиката във Виена разсъждаваше по този начин?

Ако ние не ценим нашите си състави (което означава да посещаваме концертите им – и не с покани, защото, колкото и да е странно, музикантите също трябва да се хранят), никой друг няма да им обърне внимание и те просто с времето ще си отидат. Тихо и незабелязано.

ПП: Пиша горното без лоши чувства. Приемете го като дълго обяснение към онези, които са ме питали за причините за разликите в цените на билетите на различните концерти.