Какво измерват комплексните оценки

Не го пиша, за да се хваля. Горд съм с постиженията на Филхармонията, въпреки че имаме още дълъг път пред нас. Пиша по друга причина — на различни места в мрежата възникна дискусия във връзка с комплексните оценки на културните институти и смятам, че са нужни някои уточнения.

Тази оценка е свързана основно с административните и финансовите аспекти на дейността на съставите, а не с художественото ниво на творческите звена. С други думи — не се оценява колко красиво и перфектно е изпълнена музиката, а битовата част от съществуването на институтите. И ако някой пак каже, че това не е важно, нека се сети дали иска трудът му да бъде заплатен в края на месеца. Комплексната оценка НЕ оценява художественото ниво на съставите, а наличието на стабилна публика, репертоара и финансовото състояние. Тя е административен опит за дефиниране на общото НЕхудожествено състояние на институтите — онова, което може да се измери с цифри.

Мнозина казват, че художествена оценка би била по-подходяща, предвид дейността ни. Така е. Но как следва да се случи това? Аз лично не се наемам да оценявам нивото дори на такъв безапелационен състав като Миланската скала. Защо? Проблемът с художественото оценяване е в невъзможността за обективност. Кой е по-добър оркестър — Виенската или Берлинската филхармония? Или Концертгебау? А Ню Йорк? Друг проблем — кой ще оценява? Всеки, без изключение, може да бъде обвинен в пристрастие. Особено ако не ни хареса оценката... По какъв критерий? Брой киксове? Има феноменални записи на Берлин с Фуртвенглер, които са пълни с технически грешки. Акустиката на залите също пречи на обективността. Различните репертоарни идеи на ръководствата създават свои усложнения, а нивото на работа на диригентите може да подведе всяка комисия за възможностите на съставите. Може да се продължи в тази посока, но едно е ясно — художественото оценяване винаги би било спорно. А (освен в екстремни случаи) вероятно и ненужно.

Навремето имаше прегледи на симфоничните оркестри, но после ги отмениха като отживелица. Обаче бяха страхотни — всички оркестри даваха максимума от себе си и се получаваше невероятен празник за феновете. Цял месец концерти в зала „България“, на които можеха да бъдат чути всички български държавни оркестри, както и много от най-добрите ни солисти и диригенти.

Обратно към битовизма. Комплексната оценка оценява такива „дреболии“ като брой концерти и спектакли, брой посетители, приходи от билети и допълнителни приходи, съотношение приходи/разходи, изпълнения на българска музика и на живи автори, премиери и световни премиери, съотношение между класическа и жанрова музика, образователна дейност, отношение към собствеността, иновативност в управлението, модерни похвати в рекламата. Накратко — това не са „важните“ неща за цялостното ни преживяване в концертната или оперната зала, но са нещата, които правят това преживяване възможно.

Излизането на оценките тази година разбуни духовете и върна стария спор „за“ и „против“ делегирания бюджет. Това, което не стана ясно, е, че и при двете форми на финансиране държавата оценява институтите само на база „натурални показатели“ — критерии, измерими в цифри, които реално представляват икономически и статистически данни. След 1989 година държавата се оттегли от „художествения контрол“, тъй като другата дума за него е „цензура“. Демокрацията, в смисъла, в който я разбираме, е несъвместима с цензурата, а в изкуството не съществува ясна граница между добър и лош вкус. Затова министерството през последните години отказва да извършва оценяване, което би могло да се възприеме като цензура, и оценява само по икономически и статистически данни — което гарантира някаква доза обективност, но не дава представа за художественото състояние. Това е и добро, и лошо. Но цифрите са даденост, която трудно подлежи на интерпретация.

Ето и малко сравнение на двете форми на финансиране (преди и след 2011 г.).

Фактите при фиксирания бюджет:

1. Изплащането на заплатите не формира минус при липса на приходи.
2. Държавата в лицето на МК контролира щатната бройка и средната работна заплата.
3. Всяка година МК спуска на институтите бюджет, с който те са длъжни да се съобразяват, без право да прехвърлят средства по пера (например пари за заплати не могат да се ползват за постановки).
4. При съкращения в бюджетната сфера се извършват процентни съкращения на щатни бройки в институтите.
5. Държавата няма контрол върху репертоара и броя спектакли и концерти — те се определят от директорите.
6. Институтите разполагат само с предварително заложените по бюджет средства.
7. Държавата поема осигуровките на работещите от бюджета на съответното министерство.
8. Държавата не разполага с механизъм да „принуди“ институтите да работят.
9. Директорите могат да водят репертоарна политика, базирана само и единствено на собствения им естетически вкус. Това от една страна може да повиши културата на обществото, от друга — прекалено агресивна политика може да отблъсне публиката и да се стигне до познатата ситуация спектакли да се играят пред празни зали.
10. Финансирането е съобразено с българските закони, но не е в състояние да принуди артистите да работят, ако не желаят — поради особеностите на техния труд, които не са съобразени в Кодекса на труда.

Фактите при делегирания бюджет:

1. Всеки разход — заплати, хонорари, издръжка, осигуровки, текуща дейност, нови постановки, авторски права — трябва да бъде обезпечен от бюджета на института.
2. Броят на щатните служители и размерите на възнагражденията се определят само и единствено от директора, който съобразява решенията си с преценката за възможните приходи и разходи.
3. Годишният бюджет от МК е само прогнозен, на база предходната година, и реално се формира от приходите и разходите през текущата.
4. Съкращенията в бюджетната сфера не касаят тези институти — те сами формират бюджета си. Субсидират се само приходи от билети за събития по основната дейност в страната.
5. Бюджетите се коригират през годината съобразно извършените приходи и разходи. Това отваря възможности за допълнителни възнаграждения и нови продукции при добри приходи, но създава несигурност при дългосрочното планиране — желанията на публиката не могат да се предвидят категорично.
6. Осигуровките на служителите са за сметка на бюджета на института.
7. Държавата разполага с механизъм да „принуди“ институтите да работят — липсата на приходи води до липса на субсидия.
8. Директорите са длъжни да съобразяват репертоарната си политика с начина на функциониране на делегирания бюджет. Това изисква иновативно мислене за привличане на публика и силни естетически критерии, защото съществува сериозна опасност да се прекали с комерсиалните проекти — и вместо културните институти да формират културата на обществото, да започнат да формират собствената си политика според наличието или отсъствието на тази култура.
9. Финансирането се сблъсква с някои български закони и с Кодекса на труда, което принуждава МК да прави компромиси спрямо собствените си правила, когато институтите подходят „творчески“ към финансовата си политика.

Обобщено: и двете форми на финансиране имат плюсове и минуси. Проблемът е много по-дълбок и в основата му, преди финансирането, според мен стои фактът, че артистите според българското законодателство са „работници“, а в Кодекса на труда не съществува дефиниция на техния „труд“ — съответно е неясно и как този труд следва да се оценява.