Ковид и ваксините — личната ми обосновка

Тема: Ковид и ваксини. Имах скоро пост, който, въпреки молбата ми, породи полемика. Това ме натъжи, защото продължавам да не виждам причина да не говорим нормално, без да се обиждаме.

Затова днес ще напиша моята обосновка, въпреки че си бях обещал да не заемам публична позиция по въпроса. Възприемете написаното не като агитация, а като личното ми мнение, базирано на личен опит, който не пожелавам на никого. Опит, за който смятах никога да не пиша и с времето да се опитам да забравя.

Бързам да кажа, че имам приятели, които не приемат ваксините, и те продължават да са мои приятели, въпреки различията ни по тази тема. Приемете — и едните, и другите — че различният опит води до различни мнения.

Аз смятам, че ваксинацията е нещо добро.

Причините за позицията ми са две. Едната — по-маловажната — е желанието ми да не се стига до нов локдаун, който бавно унищожава професията ми, която толкова много обичам. Вие може би не го забелязвате, но е факт — сценичните изкуства в момента на много места умират само заради едногодишна криза; не искам да знам какво би било, ако това продължи. Интересувах се в няколко страни каква е бройката заразени, след която следва затваряне. Отговорът ме изненада — не затварят заради бройки заразени, а когато болниците се претоварят на максимум, което от една страна е унищожително за лекарите, а от друга нарушава лечението на другите болести и резултатът са летални изходи от иначе лечими заболявания. В този контекст ваксинацията намалява сериозно шанса да попаднем в болница, дори ако се заразим. Съответно намалява и вероятността да се стигне до нов локдаун.

Това е едната причина. Но не тя затвърди мнението ми. Ако сте със слаби нерви, не сте длъжни да четете нататък. Така или иначе, тези, които не вярват в сериозността на проблема, пак няма да повярват.

През пролетта на тази година ме приеха в болница. Бях в стая с шест легла.

Преди това — няколко думи за усещането. Бил съм многократно болен от бронхопневмония (за последно през 2019), грип и прочие, знам какво е. Това е друго. И нещата тръгнаха на по-зле точно когато реших, че вече ще се оправят. Усещането, че се задушавам въпреки опитите ми да дишам, вероятно са го изпитвали тези от вас, които са се давили в морето. За дълбоко поемане на въздух не можеше и дума да става дори няколко месеца след изписването ми — и не е, че не опитвах, просто в един момент не може повече. Объркващо и плашещо беше, че докато се опитвах да вдишам, дробовете ми на моменти реагираха, сякаш са спукани и някой рязко ги е изпразнил от въздух. Това доведе до паник-атаките — усещането, че фактът, че поемам въздух, нищо не означава. То ме събужда нощем и до днес, но за късмет вече е само спомен. Хапчетата, които пия за хипертония, спряха да действат и кръвното ми се изстреля над двеста. Имаше ситуации, в които се бях свил в зародишна поза и не можех да се върна към нормално положение, въпреки старанията, които полагах. Лекарите бяха любезни и чакаха. Когато нещата се влошиха, опитите ми да стана от леглото завършваха на пода; мисълта, че трябва да стигна до банята, ме хвърляше в ужас и се готвех за това действие с часове. Бях истински щастлив, когато пускаха системите — усещането бе, че вливат живот в мен. Първите пъти се разревавах от щастие, че усещам нещо различно от болка. Които ме познават, знаят страха ми от игли, но онези шест-седем спринцовки на ден ги чаках с нетърпение. Най-хубавото нещо обаче беше кислородът. Дори когато сатурацията ми се качи, аз не исках да го спирам — действаше ми като наркотик. Спирах го, за да се нахраня набързо, и тези няколко минути бяха достатъчни, за да се почувствам по-зле.

Малко за обстановката. Персоналът бе като от фантастичен филм — всички със скафандри и маски под тях, все едно са в космоса. В стаята имаше винаги шест човека. За 14 дни аз бях вторият, който си тръгна жив. Иначе числото на напусналите стаята беше двуцифрено. Последните дни на повечето бяха сходни — започваха с някаква форма на деменция, хората ставаха все по-неадекватни, понякога се стигаше дотам санитарите да ги връзват с колани за леглото. Признавам, че това ми подейства зле на психиката.

Някъде в началото, в момент, когато всички бяхме заспали или упоени, а аз бях в някакво междинно състояние, сестрите влязоха в стаята и коментираха помежду си болните. За себе си разбрах, че до два, максимум три дни ще е ясно дали ще прескоча. Познаха за всички, на които дадоха между 24 и 48 часа. Нощем беше трудно да се спи от охканията и честите истерични пристъпи около мен. Обикновено хората напускаха този свят рано сутрин, но имаше и починали вечер — тогава не беше възможно да ги изнесат до сутринта, поради липса на персонал. Един стана да отиде до тоалетната; намериха го сутринта в коридора.

Една вечер почина поредният човек до мен. Беше ми трудно да заспя, но от болестта се унесох. В един момент се събудих и, все още неориентиран, видях как починалият става и се надвесва над мен. Това беше моментът, в който бях най-близо до инфаркта. Оказа се, че човекът от другата страна на починалия е изпаднал в деменция, станал е и е дошъл между нашите две легла. В момента, в който отворих очи, той се изправи, обърна се и се наведе над моето лице. Изгоних го с крясъци, защото наистина щях да умра от ужас. После ме хвана нечистата съвест, че съм му се развикал — около ден по-късно той почина.

През втората седмица започнах видимо да се подобрявам и излизах за по една обиколка на коридора (за повече нямах сили и мускули). По някое време се появиха легла в коридорите. Чух един човечец да се моли да се освободи по-бързо място в стаите, защото в коридора няма кислород. Към този момент вече си служех с телефона и постовете в социалните мрежи, че всичко е лъжа и измама и болниците са празни, ме хвърляха в ярост, каквато не съм познавал в живота си. Веднъж изпаднах в такава истерия, че дойде сестра да провери какво става. Помолих я за успокоително, защото ме изгаряше отвътре безсилието да накарам хората отвън да повярват, че само на една стена разстояние от тях затворените вътре разбират — в повечето случаи със закъснение — колко крехко нещо е животът. Исках да им изкрещя в лицата как погледът на 37-годишен човек на пет метра от мен изгасваше всеки ден все повече.

В началото се питах защо прозорците са с решетки. Някъде след петия ден разбрах. Трябва да поясня, че съм вярващ човек и за мен самоубийството е най-големият възможен грях. Изпадал съм в депресии повече от веднъж в живота си, имал съм поражения, които са ме сваляли на земята без изглед да се изправя. Винаги съм се борил; за мен е закон — падна ли, да се изправя. В болницата нещо в мен се пречупи. Не знам кога точно стана. Винаги съм бил противник на смъртта, а в тази стая тя беше ежедневен гост. По някое време без всякакви емоции установих, че искам да умра. Точно това усещане не пожелавам на никого! Редуваха се моменти на тихо желание да приключа по-бързо с истерични пристъпи, в един от които проверявах решетките на прозорците в коридора. Най-безумното е, че в този момент тялото ми всъщност вече е било обърнало битката с болестта. Но усещането ме хвърли в ужас, защото бях готов да посегна на най-здравите устои на същността ми.

Когато ме изписаха, бях най-щастливият човек на света. Бях в карантина вкъщи и се тресях от щастие, че съм извън онзи ад. При първа възможност си направих двата задължителни PCR-а и се върнах на работа. Някои приятели се притесниха от добре известния ковиден „подарък“ — инфаркта, който понякога застига по-тежко преболедувалите около месец по-късно. Как да им обясня, че нямам проблем да свърша на сцената или където и да е, само да не е обратно в онази стая? Че съм ок да си отида с музика около мен, а не със стенания на умиращи? Впрочем, още не съм се отървал от всички последствия. Но се боря и съм убеден, че ще се преборя.

Ето ви я „агитацията“: ваксината не ви предпазва от заразяване. Тя само намалява процентно възможността да боледувате тежко и да приключите живота преждевременно. Гарантира ли го на 100%? Не. Но онези в болницата бяха готови да продадат душата си за няколко процента по-висок шанс за оцеляване. Повечето не го получиха.

Голяма част от хората изкарват Ковид леко. Слава Богу!!! Но не всички имат този шанс. И никой не знае от коя група ще бъде при срещата — от позналите го като настинка, посетилите болницата, разгледалите интензивното или загубилите битката.

А когато ми кажат, че всеки решава сам за собственото си здраве — съгласен съм. Но кой реши вместо мен в началото на годината? Кой реши, че не е нужно да пази другите, и излезе заразен? Или съм сънувал времето в болницата, когато бях готов да се боря с лекарите за още малко кислород?

Моите думи няма да убедят неубедените, знам го. Затова само ще помоля — както аз не отказвам на никого правото на мнение, така и никой да не се опитва да ме убеждава, че аз нямам право на моето.

Против затварянията съм. Защото вярвам, че с дисциплина и отговорност можем да се справим. И вярвам, че животът трябва да продължи, въпреки Ковид.

Знам, че мнението ми е различно от това на много хора — и от двете страни. Но и двете групи ще трябва в един момент да осъзнаят, че свободата и отговорността към обществото не са самоизключващи се понятия. И ще трябва да се съберем някъде по средата, ако искаме да продължим напред.