Културните влияния над България след 1878

1878 година е важна за нас. Тогава приключва една война между Русия и Турция, в резултат на която името България отново се появява на политическата карта на Европа.

Други едни процеси след тази година, обаче, са много по-интересни за мен, като човек, интересуващ се и занимаващ се с култура.

В първите години след Освобождението две страни си поставят интересната задача да изкарат българския народ от сферата на културно влияние на Ориента. Те си знаят по какви причини, едва ли е било от едното благородство, но е било в наш интерес. Русия и Австро-Унгария. Най-късно някъде след 1885 Русия минава на заден план и Хабсбургската империя прави всичко по силите си да вкара „Европа" в нашия бит. По онова време Чехия, която е била част от австрийската империя, изпраща стотици свои кадри в различните сфери у нас, като най-значими са постиженията им в сферата на културата. Дори представителният български симфоничен оркестър е създаден от чех. Да не говорим за духовите школи, военни оркестри и прочие. И това продължава до края на WW1.

След разпадането на Хабсбургската империя през 1918 година, нейното място на културен и политически пазител на България е заето от Германия. Културата ни пак печели от това. Гостувания на немски опери и театри, няколкократни гостувания на Берлинската филхармония, гастроли на някои от най-големите за времето си немски (а и на немските съюзници) артисти. И това продължава до края на WW2.

След 1945 година Европа е разделена от победителите и България попада под влиянието на СССР. С други думи — обратно в ръцете на Русия. Политическия строй няма да го коментирам, ще оставя това на учените. В културата се засилва руският модел — одържавява се всичко, което се счита за перспективно и държавата, под руско влияние, започва да изсипва пари в културата — за разлика от преди, вече съвсем директно и целенасочено. Държавни театри, оркестри (по-късно — филхармонии), опери, балети, фестивали и т.н. Гостуват всички големи артисти и композитори от източния блок. По много пъти. И това продължава до края на студената война.

След 1989 година България тръгва по нов път, който ще бъде квалифициран от бъдещите историци. САЩ имат основно политическо влияние у нас (имат и бази, както знаем), но освен тях все по-голямо влияние имат ЕС (с апогей през 2007), както и в някаква остатъчна от преди икономическа степен — Русия.

След 1989 за първи път от 600 години никой не проявява интерес за културно влияние у нас. Има някакво такова от САЩ, но то в голямата си част не е резултат от американска политика, а реакция на българското общество към страната, която в продължение на десетилетия е била символът на демокрацията и свободата. Поради тази причина у нас навлиза не толкова „високата", а по-скоро популярната, всекидневна американска култура. Което само по себе си не е нито добро, нито лошо — просто е различно от модела на предишните сто години.

Основният музикален стил, който избуява у нас след 1989 година, обаче, се оказва наследник точно на онази ориенталска традиция, от която Русия, Австрия (вкл. до 1918 Чехия и Унгария) и Германия повече от 100 години са се опитвали да ни отдалечат. Поп фолкът. Знам, че милиони хора намират в него своята музика, и нямам право да ги съдя — вкусът е личен избор и сигурно има своя истина и в това. Но за мен, като човек, израснал с другата традиция, е тъжно, че тя остана без стопанин.

Това се случи, когато за първи път изборът беше изцяло наш.

В последните седмици сме започнали да търсим отново себе си. Кой с протести, кой с размисъл пред книгата. Търсим нещо, но не знаем какво. Но по-важното е, че много от нас, макар и бавно, забелязват, че се отдалечаваме от Европа. И някои публични гласове питат през последните седмици — къде са музикантите, защо не са по протестите. Покрай тези въпроси се появиха и обидни думи за артистичния свят, най-милата от които беше „паразити". А аз видях доста музиканти по протестите — хора, които се борят за своето загубено достойнство, отнето им през последните 30 години по много причини, за които всички носим по малко отговорност. Там са. Много от младите са на площада. Но хората не ги виждат, защото гледат другаде.

И, понеже съм музикант, да припомня думите на Стефан Цвайг — Европа свършва там, където свършва класическата музика.

Вие кога бяхте за последно на концерт?