Нощни мисли за глада и апетита

Не си губете времето да четете долния текст, той отразява просто преминаващия ток между невроните на човека в 2:45 през нощта. Аз обаче трябва да го напиша, за да съм с чиста съвест.

Храната е важна за човека. В смисъл - ако не се храни един човек за определен период от време, той умира. От глад. Което доказва горното твърдение, че храната е важна за човека.

Дотук беше лесно. Сега идва другата част. Природата (или както решите) е решила да се подсигури, че няма да вземем да умрем от глад, просто защото сме заети да правим нещо друго, поради което имаме вградени два защитни механизма:

Първият е усещането за глад. То е част от общата система за мониторинг на организма - глад, жажда, болка и т.н.

Вторият е много по-интересен за мен - апетитът. Да ни е вкусно, за да се храним, за да оцелеем. Това също е част от една по-обща защита на вида в битката за дългосрочно оцеляване. И други защити от този тип знаем - за продължаване на вида ни например.

Но точно с апетита идва и моят проблем. Апетитът е подсигуряване на архитекта на човека, че ще искаме да ядем. Обаче, когато се получи известна повреда в тази защита (като в моя случай), апетитът се превръща в лакомия. И човекът започва да пълнее. Става дебел, това нарушава функциите на тялото му, здравето ти казва "чао" и нещата стават сложни откъм хоризонта.

Една друга особеност на апетита забелязах в някои от моите 2-3 случая в живота, когато се налагаше да поставям здравето пред удоволствието. Когато човек се храни обилно, на него му е вкусно (то си е вродено), но спира да забелязва истинския вкус на храните, защото започва да набляга на количество (това е като алчността) и фините настройки биват прецакани. При диета, обаче, истината с фините настройки излиза наяве. Идея си нямате колко по-вкусни (и тъжни) са 10 грама сирене по време на диета, в сравнение с 300 грама сирене по време на... да го наречем "изобилие".

Всъщност, когато не получаваме достатъчно от това, което харесваме, го оценяваме много повече. В смисъл - МНОГО повече. И го пазим повече, и внимаваме кога точно да го използваме, защото ни е ценно, а не е безкрайно. А когато то е ежедневие и можем да го получим когато си поискаме и по колкото си поискаме, ние не просто го възприемаме за даденост, а спираме да усещаме дори вкуса му. И започваме да искаме и още, и още. Но това не само не помага за възстановяване на оценката ни за него, но в един момент се оказва вредно за здравето ни.

И горният абзац важи не само за храната.

Това исках да кажа.