Образованието като обществен инстинкт за развитие

Ще решите – да, за какво друго да говорим на откриването на една академична учебна година, освен за образованието. Днес обаче аз искам да направя едно сериозно разграничение между обучението, придобиването на диплома и образованието.

Обучението ни прави добри в професията/занаята.

Дипломата ни дава статут в обществото.

Образованието ни учи да мислим.

Човекът започва да учи преди някой да започне да го образова

Детето гледа, докосва, пробва и непрекъснато пита „Защо?“. То търси обяснение, а не диплома. Любопитството е първият двигател на ученето — желанието да разбереш онова, което още не познаваш.

Тук вероятно би бил моментът и да попитаме кой е добрият родител – онзи, който пази детето си от грешки, или може би този, който го оставя да сгреши и след това му подсказва какво да научи от грешката. Като родител знам едно – това е срещу инстинкта ни. И може би точно тук се вижда какво изисква цивилизацията от нас: понякога да преодолеем първичния си импулс, за да дадем на другия възможност да израсне.

Образованието трябва да запази способността ни да питаме. Трябва да насърчава и развива нашето любопитство!

Ако насърчаваме единствено правилния отговор, но не оставяме място за въпросите, можем да получим подготвени изпълнители, които се затрудняват да мислят самостоятелно. Обучението ни дава занаят, професионални умения и правила за работа. Без тях няма майсторство. Но университетът не може да се изчерпва с обучение. Той е и лаборатория, в която да се учим да изпитваме себе си и собствените си граници. Любопитството и способността да задаваме въпроси трябва да се развиват още в училище. В университета тази работа продължава: учим се да проверяваме и самите отговори, които сме получили. Любопитството има нужда от пространство, в което грешката е начало на разбиране.

Живеем във време на информация! Но достъпът до информация не означава разбиране

Преди няколко десетилетия битуваше убеждението, че ако хората имат по-голям достъп до информация, обществото ще бъде доста по-интелигентно. Днес можем да проверим дали това наистина е така. Но аз, от възпитание, няма да отговоря директно на този въпрос, защото вече имаме почти неограничен достъп до информация…

Можеш да имаш библиотека и да не бъдеш образован. Можеш да носиш целия интернет в телефона си и да не разбираш света. Информацията е това, което можем да намерим. Знанието е това, което можем да разберем, проверим, свържем и използваме. Целта на образованието днес не е да ни даде информация, а знанието какво да правим с нея!

В епохата на изкуствения интелект преценката става решаваща

Машината може да предложи обобщение или убедително звучащ отговор. Човекът трябва да може да прецени неговата достоверност и смисъл. Да различи факт от мнение, доказателство от твърдение, знание от увереност. Последните две понякога звучат еднакво. Колкото повече информация е достъпна, толкова повече образование ни е нужно, за да знаем какво да правим с нея.

Образованието изгражда самостоятелна преценка

Натрупването на информация е само част от работата. Нужно е да умеем да сравняваме, да проверяваме, да изграждаме аргумент и да разпознаваме границите на собственото си знание. В този смисъл във времето на фалшивите новини, медийната грамотност е способността ни да различаваме фактите от мненията. А особено трудно е да променим мнението си, когато доказателствата го изискват. Това е признак на интелигентност, която може да бъде развита чрез образованието.

Чърчил използва известната мисъл, че демокрацията е най-лошата форма на управление, с изключение на всички останали, които са били изпробвани. Когато бях по-млад, се радвах на хумора в тези думи. После си зададох въпроса: кое може да е лошо на демокрацията? Отговорът не е труден – представете си едно общество без добро образование. Как ще можем без него да различаваме фактите от внушенията, как ще преценяваме последствията от това, което изискваме, как ще различим желаното от необходимото? Ако образованието не развива тези способности, летвата, която поставяме като общество, остава ниска и развитието лесно може да се замени с удобство.

Университетът трябва да позволява оспорване

Той е място, където човек да може да греши, да бъде оспорван и да търси истината. Да задава въпроси! Дори трудни такива. Особено трудни такива!
Защото общество, което се страхува от въпроси, ограничава способността си да решава проблеми.

Преподавателят показва начин на мислене. Той ни учи не какво да мислим, а как да мислим.

Преди време мой професор ни научи на три въпроса, отговорите на които (а понякога дори само способността ни да ги задаваме) показват докъде сме стигнали в разбирането на смисъла на знанието – всеки един от тях – по-труден от предишния – Какво? Как? Защо?

И още нещо: едно от най-ценните изречения в образованието е „Не знам. Нека проверим.“ Добрият учител помага на ученика да развие собствена преценка и да придобие вътрешен стандарт за качество. Университетът е мястото, в което трябва да разберем Сократовата мисъл, която обикновено обобщаваме с „Знам, че нищо не знам“. Да осъзнаем границите на знанието си. Ако наистина разберем това, ще продължим да учим през целия си живот.

Следващото поколение не трябва да започва от нулата

Хората напредват, когато откритото може да бъде запазено, предадено, проверено и надградено. Училищата, университетите, библиотеките и научните общности превръщат индивидуалното постижение в трайна обществена възможност. Всеки получава свят, построен и от хора, които никога няма да срещне.

Развитието има нужда от институции, които натрупват (по)знание

Възходът на образователните институции създава условия за последващо научно, технологично и обществено развитие. Това не е автоматична последователност: образованието и развитието взаимно се подкрепят. Но без способност да съхранява и разширява знанието си едно общество трудно може да поддържа напредъка си. Всички сме чели за периоди, когато книги са били изгаряни. За диктатурата опасността не е в книгата сама по себе си, а в независимото мислене, което тя може да събуди. В свободата да четеш, да сравняваш, да задаваш въпроси и да оспорваш дори отговорите на властта. Или особено тях.

Личното постижение може да увеличава общите възможности

Ученият предава откритието. Лекарят — опита. Учителят — начина на мислене. Артистът — чувствителността. Майсторът — умението. Образованият човек може да остави след себе си нещо, от което друг да започне по-напред.

Най-големият принос понякога е да създадеш условия някой да те надмине

Това изисква среда, в която чуждият талант се насърчава. Успехът на следващия може да продължи нашия успех. Развитието ни зависи от това! Затова мисията на учителите е толкова важна за обществото!

Аз съм музикант. И като такъв съм получил още една – различна гледна точка за образованието.

Къде е мястото на културата в темата за образованието? Тя е част от него. Защото Знанието и Културата са двете страни на една и съща монета. Едното ни учи как функционира светът около нас, а другото ни дава ценностната система – призмата, през която да гледаме на света. И ако образованието ни дава възможността да отговаряме на въпросите, то културата ни учи кои са въпросите, които е важно да зададем.

Защо в прогресивните страни в училищата децата свирят в оркестър или пеят в хор?

В оркестъра образованието се чува

Всеки музикант трябва да познава своята партия и да владее инструмента си. Но ако осемдесет прекрасни музиканти свирят само собствените си партии и не слушат останалите, общото изпълнение се разпада. Можеш да бъдеш индивидуално безупречен и колективно разрушителен.

И това е смисълът на репетициите: да разбереш как твоето изпълнение се свързва с изпълнението на другите и как заедно създавате общия резултат.

Индивидуалното знание трябва да се превърне в обща способност

Музицирането изисква да чуваш другия и да разбираш мястото си в цялото. С обществото е подобно: компетентността на отделния човек е необходима, а сътрудничеството позволява способностите ни да работят заедно. Образованието трябва да развива и тази готовност за съ/участие.

Културата възпитава внимание

Изкуството развива чувствителност към детайла, въображение и способност да останем със сложен въпрос, без веднага да го сведем до лесен отговор. Културата ни учи да ценим въпросите, дори когато нямат еднозначно решение. Тя дава отговор на въпроси, които понякога дори не се сещаме да зададем.
Културата ни учи и на емпатия – да виждаме другия като човек, чиито живот и достойнство имат значение. За мен именно тази способност стои в основата на онова, което наричаме европейски ценности. Тя ни кара да питаме не само какво можем да направим със знанието, а и какво ще причиним с него. Атомната енергия е добър пример: знанието ни дава възможности, а ценностите ни насочват как да ги използваме. Със способностите ни трябва да расте и отговорността за последствията.

Образованието и културата заедно разширяват способността ни да разбираме хората и света. Впрочем, в миналото на България те са били и административно свързани – в Министерство на просвещението.

Обратно към оркестъра. Познатото винаги може да бъде разбрано по-дълбоко.

В музиката се връщаме към партитура, която познаваме от години, и откриваме нещо, което преди не сме забелязвали. Репетицията е полезен образ на ученето: постоянна готовност да разберем още. Опитът не отменя любопитството.

Как завършваме университета? С дипломиране. Но дали това е краят на процеса на учение? Дипломата трябва да даде инструменти за продължаване

Тя удостоверява приключил етап. Ако университетът подготвя хора единствено за първата им работа, той ги оставя неподготвени за голяма част от живота им. Добрата подготовка създава навик за учене, който остава и когато част от наученото вече е остаряло. Разбрали сме смисъла на образованието, когато продължим да се учим и дълго след дипломирането от университета!

По какво можем да различим едно общество, на което учението не е чуждо? Първата реакция към проблемите, които, колкото и да не ни се иска, са част от жизнения ни път, показва какво общество сме

Когато възникне нов проблем, можем да търсим виновен, да отричаме или да чакаме някой друг да действа. А можем и да попитаме: „Какво не знаем? Какво трябва да научим? Кой знае повече? Как да проверим?“

От тези въпроси започва възможността за промяна и развитие.

Общественият инстинкт е изградена култура на учене

Тук думата „инстинкт“ е метафора за навик, който сме възпитали. И тук идва въпросът какво трябва да възпитаваме в младите хора в университета:

Любопитството, проверката и стремежът към по-добър свят.

За да се развиваме обаче, трябва да сме свободни. И тук не говоря само за политическата свобода. Можем да робуваме на страха, на навика, на чуждото одобрение. Докато страхът определя границите на мечтите ни, свободата ни остава непълна. Образованието трябва да ни помага да разпознаваме и тези граници – и да намираме смелост да ги прекрачваме.

И ако сведем образованието само до усвояване на готови правила, ако вече не си позволяваме да питаме дали нещо може да бъде иначе, тогава си струва да си зададем неприятния въпрос: а свободни ли сме?

Най-важното, на което трябва да ни научи университетът: да продължим да питаме, след като вече имаме право да даваме отговори

Започваме живота си с въпроси. Училището ни дава знания. Университетът трябва да ни научи как да ги проверяваме и надграждаме. А образованото общество прави следващата крачка: превръща наученото от един във възможност за друг.

Въпросът е дали самото общество се държи като образован човек: дали е любопитно, дали проверява, дали помни грешките си и се учи от тях. Дали иска утре да знае и да може повече, отколкото днес.

Образованието се превръща в обществен инстинкт за развитие тогава, когато любопитството стане навик, въпросът — ценност, знанието — споделено наследство, а естествената ни реакция към неизвестното е желанието да го разберем.