Прощално есе за директора на Филхармонията

Днес изпратихме в последния му път един човек, който е играл голяма роля в живота ми.

Запознанството ни беше бурно – през 1995, когато аз исках да заминем на турне с Врачанската филхармония във Виена, а той работеше в министерството. Пътуването беше подсигурено финансово от Община Виена. Когато отидохме в министерството с директора на Враца, аз имах в себе си само някакъв замъглен факс, но не и оригиналния документ за потвърждението, че разходите са поети от град Виена. Получих уверението, че без документ, който може да бъде нормално проверен, разрешение за пътуването няма да получим. Полудях. Но на следващия ден той имаше документа, заедно с моите „топли“ чувства. Знам, че беше прав, но на 21 години мисълта ти е насочена към това как да станат бързо нещата и не те касае особено много проблемът за отговорността, която някой може да носи за все още съществуващите девет български държавни филхармонии, седем държавни опери и т.н.

Минаха години. През 2003 година животът ми се срути – трябваше да напусна оркестъра, заради който се прибрах в България и започнах работа в оркестър, който до този момент не познавах. Бях на ръба на голямата депресия. И точно в този момент един голям български композитор, който по причини, които никога няма да разбера, повярва в мен, ме хвана за ръката и ме заведе при новия директор на Софийската филхармония. Срещнахме се в някакво заведение. Като се замисля, повечето важни неща в живота ми са стартирали в заведения. Бях в лек шок да разпозная същия човек от министерството отпреди години. Той, обаче, не ме позна. Започна един спор между двамата, които очевидно бяха приятели, дали на 29 години съм достатъчно опитен, за да дирижирам националния оркестър. Намесих се арогантно, че съм го дирижирал още преди две години, при това с успех. Директорът се усмихна и каза "Добре, ще получиш концерт. И, ако се справиш добре, ще дирижираш и през следващите години Филхармонията“. Толкова. Това беше. Получих си концерта. На този концерт присъстваше и една балерина, в която бях тежко влюбен. Обади ми се късно вечерта, за да ми каже, колко много ѝ е харесало. Бях на седмото небе. Години по-късно ми каза веднъж, че след този концерт се е решила за случилото се по-късно. Днес тя е майка на дъщеря ми.

След концерта се прибрах във Виена. Мина около месец и ми звънна телефонът. Тогава още вдигах на непознати номера. За мой късмет. Беше директорът на Филхармонията. Важен диригент отказал концерт, търсят заместник, дали ме интересува. Казах му, че съм във Виена. Отговори ми, че това няма дори 1000 километра. Разбира се, че се съгласих. След този концерт отидохме в заведение и той ме попита, дали искам да стана „постоянен гост диригент“ на Филхармонията. В шока си зададох тъп въпрос – „На коя филхармония?“. Отговорът му беше запомнящ се: „Когато не се казва името на някакъв град пред думата филхармония, значи става дума за Филхармонията.“ Получих веднага поредица дати за концерти и се прибрах малко след Коледа във Виена като „постоянен гост диригент“ на Софийската филхармония. Нямаше и година по-късно – през лятото на 2004 вече бях „главен гост диригент“. Директорът беше решил да ми повярва.

Това, което се случи с мен, не беше изключение – във времето го виждах да подава ръка и на други млади изпълнители. Само един друг такъв човек познавам в България, а двамата дори не са и приятели, въпреки общите им гледни точки по редица въпроси.

За откриването на сезон 2004/2005, трябваше да дирижирам концерт с Ангел Станков и Йосиф Радионов. Помня, че имах много силно главоболие и директорът ме изпрати при доктора на филхармонията (да, тогава филхармонията имаше доктор!). Той ми каза, че знае какво ми има и ми даде да изпия една голяма чаша с нещо. Не ме остави да му обясня, че главоболието е мой спътник от детските години. Концертът започна и двамата солисти, с някакви изцъклени погледи, се опитваха непрекъснато да се разминат с оркестъра – бързаха все напред. Оркестърът, от своя страна, гледаше с недоумение ту мен, ту тях и не знаеше кого да следва. Беше някакво бясно препускане без никаква логика. На другия ден поисках да чуя записа и всичко беше 4-5 пъти по-бавно от нормалното! Тотално объркан, се свързах с директора, който принципно не беше лесен за откриване. Той направи своето си разследване и се оказа, че докторът ми е дал пълна чаша с валериан - бил сигурен, че просто съм притеснен, че дирижирам откриване на сезона. Много се смяхме. Е, едва ли на Ангел Станков и Йосиф Радионов им е било толкова смешно по време на концерта, аз и до днес не смея да ги попитам, дали си спомнят ужасените погледи, с които ме обстрелваха.

Когато трябваше да се записва новата версия на националния химн, филхармоничният директор пак ми се обади. „Имам задача за теб“. Когато трябваше да се ражда дъщеря ми, Райна Кабаиванска се беше уговорила с него и с шефа на Университета, ако жена ми роди, да не ми казват до края на концерта.

Извън десетките концерти със Софийската филхармония в зала България, директорът ме прати да я дирижирам по гастроли в други градове – големи и малки. Ходихме заедно във Варна, Хасково, Севлиево, Стара Загора, Плевен... ходихме заедно и в Клагенфурт, Париж, Москва, Ярославл... Филхармонията бавно и неусетно се превърна в основна част от живота ми.

Дирижирах каквото си поискам. Единственото условие на директора беше, да има винаги българско произведение в програмата. Не винаги бях съгласен и понякога тежко се карахме. Но той настояваше, обясняваше ми отново и отново, че ако Софийската филхармония не свири българска музика, скоро никой няма да я свири. Знам, че беше прав. Но се случваха и музикални парадокси, с които ми беше трудно да се съглася, като например съчетанието на сарсуели с наша музика. Впрочем, той беше композитор. Но никога не сложи свое произведение в програмата на Филхармонията. Имаше си принципи.

В един момент му казах, че искам да дирижирам мечтата на всеки диригент – Втора симфония от Малер. Попита ме, дали се чувствам готов за нея. „Естествено“ отвърнах. И той се съгласи. Бях на 31. Никой не е готов за Втората на Малер на 31. Аз и днес, на 46, не се чувствам готов. Но бях млад и напорист. И той ми я даде. Поисках си допълнителни репетиции. Не знам как омагьоса синдикатите, които принципно не го обичаха, но ги получих. В един момент след третата репетиция бях в истерия, че нищо не става и отидох да му крещя в кабинета. Заведе ме на обяд и съвсем спокойно ми каза – „Човек трябва да умее да носи отговорност за своите решения. Попитах те дали си готов и ти каза, че си. И знаеш ли какво? Аз вярвам, че си готов. Ще стане симфонията и ще стане хубаво“. По някакъв начин думите му ме успокоиха. Концертът беше триумф. За това изпълнение получих и първата си Кристална лира, която ми е много скъпа!

Понякога ме оставяше аз да си избирам солистите, дори когато мърмореше под нос. Години по-късно разбрах защо. Тогава не знаех, че всяка програма минава през Творческия съвет. Понякога и той ми предлагаше солисти. Така се запознах с Георги Бадев, Антон Диков, Иван Дреников...

Когато станах директор на Русенската опера, ме гледаше известно време много странно. Попита ме, за какво ми е това? Настояваше, че трябва да се занимавам с дирижиране, а не с администрация. Даваше ми пример със себе си. Не искаше да ме разбере.

Всъщност, ние често бяхме на различни мнения по какви ли не въпроси и ходехме в близкото заведение да ги обсъждаме, за да не се караме пред хората във Филхармонията. Бях млад и необуздан. Само веднъж съм се срамувал пред него. Имахме концерт с Йовчо Крушев, с доста тежка програма – произведения за пиано от Дебюси и любимия Борис Карадимчев и Втора симфония от Рахманинов. Проблемът беше, че имах и уговорен концерт в Букурещ с Русенския оркестър, на който бях директор. Така че, обясних на отговорните от Филхармонията за какво става дума, но с уговорката да не стига до директора и след втората репетиция ме взеха с кола от зала България и ме закараха директно в залата в Букурещ. След концерта там тръгнахме наобратно и никой нищо не би разбрал, ако в 4 часа сутринта, малко преди Правец, един тир не се бе обърнал. Тапата беше в двете посоки и полицията вдигна тира чак в 14 часа... Репетицията я проведе донякъде Йовчо Крушев, след което оркестърът си тръгна. Очаквах всичко – да падне концертът, да не ми платят хонорара, да ми спрат концертите с Филхармонията, да ме наругаят публично... Директорът ме видя на другия ден, аз започнах да се обяснявам, той само ми каза – „мисли за концерта“. Вечерта дойде и ме поздрави, както винаги – той, за разлика от мен, присъстваше на всичките концерти на Филхармонията, не знам откъде имаше толкова железни нерви, аз треперя и съм в прединфарктно състояние всеки път, когато трябва да ги слушам от ложата. Докато ме поздравяваше, ми каза тихо – „Нека се видим утре на обяд“. Отидох на обяд, готов за присъда. В началото само се хранехме, без някой да говори. В един момент ме попита „Сега разбираш ли, защо най-големите никога не поемат повече от един концерт наведнъж?“. До края на обяда, а и никога повече, никой не обели дума за случилото се. Говорихме си за колите Алфа Ромео (аз нищо не разбирам от коли, но той беше дълго време влюбен в италианската марка), за плановете му за Филхармонията, за моето семейство и за това, как се справя Русенската опера с новите реформи.

В един момент някой му беше вкарал в главата идеята, че ще искам да го събарям от Филхармонията. Нещата между нас станаха по-хладни, но продължи да ме кани редовно да дирижирам. Когато разбрах за интригата, отидох при него и му споделих веруюто си – Никога не удрям човек, който ми е помогнал в живота. Никога. Без значение от моментните ни отношения. Радвам се, че ми повярва.

Минаха години, той вече не беше във Филхармонията и след известен преходен период дойдох аз. Направих го с много съмнения – не ми се напускаше Русе, а и смятах, че още ми е прекалено рано за любимата филхармония. Освен това, винаги съм мечтал да бъда нейн главен диригент, а не директор. Животът, обаче, реши друго. Пред опасността да загубя завинаги връзката си с оркестъра и хора, предпочетох да променя живота си в изненадваща и за мен посока и се явих на поредния конкурс за директор. Впрочем, ставайки директор, видях неща, които никога преди не съм знаел. Като например факта, че Софийската филхармония бе загубила зала България през 90те и бившият ѝ директор бе успял, след няколкогодишни борби, да я върне обратно на националния институт, който е бил нейн стопанин в продължение на много десетилетия преди това. Но това са онези тъй важни, но тихи битки, които обикновено остават незабелязани за хората, особено, ако бъдат спечелени.

Преди около година, за изненада на всички, бившият директор на Филхармонията получи поста директор на музикалните състави на Националното радио. Веднага поиска среща с мен в стария ресторант, в който се срещахме. Ние така или иначе бяхме разредили, но не бяхме спрели нашите срещи и от време на време се виждахме, за да обсъждаме света около нас. Този път, обаче, беше различно. Той идваше с нова позиция, която ме притесняваше. Имаше един проблем между двата оркестъра, който аз не исках да реша, защото не исках да усложнявам допълнително и без това нелекия живот на филхармониците. Но този път се изправях срещу човек, с когото се познавахме прекалено добре. Заявих му още в началото, че нямам много време, отговорът му беше, че срещата ни може да приключи веднага, щом постигнем съгласие по проблема. Колкото и да е странно, намерихме решение. Е, да, аз отстъпих за едни репетиции, за които не исках да отстъпвам, но пък и той отстъпи по другите проблеми, които имах аз. Оказа се, че на всеки проблем може лесно да му се намери решение, когато хората имат желание за това. На тази среща той ми каза едни много интересни думи – „Филхармонията винаги е била кауза за мен, но сега съм тук да защитавам интересите на Радиото. Ще трябва двамата с теб да направим така, че всички да бъдат щастливи“.

При една от следващите ни срещи ми каза през смях – „Някой ме е проклел – докато бях директор на Филхармонията, синдикатите ми казваха, че искат заплати като на радиооркестъра, сега съм директор на радиооркестъра и синдикатите ми казват, че искат заплати като на Филхармонията“. Всъщност, и двамата знаехме, че заплатите на музикантите в България са принципно на границата на социалните помощи и проблемът е в цялостното отношение на обществото.

Преди малко повече от месец ми се обади да се видим отново. Звучеше различно. Аз обядвах, той пи кафе. Нямал апетит. Съобщи ми, че нещата в Радиото не вървят и няма да остане там. Говорихме си за различни неща, за това как Филхармонията се справя с кризата покрай пандемията, питаше ме отново за семейството ми – винаги ми е казвал, че съм улучил на жена и се чуди как тя въобще ме издържа, аз винаги му отговарях, че не съм лесен, но все пак не съм толкова труден, като него.

Разбрахме се да се видим отново през новата година, пожелавайки си тя да е по-добра от проклетата 2020. Но през новата година той пое по друг път. Преди няколко дни си замина завинаги, оставяйки непълнолетна дъщеря. А днес го изпратихме по последния му път.

За много хора Явор Димитров беше трудна и противоречива личност. Мнозина и не искаха да го харесват – кой обича директорите, те са класов враг на народа, нали? За мен беше човек, с когото мога да се карам на воля, знаейки, че няма да ми се сърди и който – преди всичко – ми даде възможност през годините да изградя отношенията си с любимия състав – Софийската филхармония.

Светлина на душата ти, Яворе, дано пътят ти от другата страна бъде по-лек и все така изпълнен с музика...