Рапсодия в синьо — първата ми плоча

Често получавам налудничавия въпрос — кое ми е любимото произведение. Ми не знам, различно е всеки път. Зависи от настроението ми, от това с кой композитор се занимавам в момента, от много и различни неща...

Но ако ме попитат кое е произведението, което ме е влюбило в музиката — на този въпрос имам отговор!

Рапсодия в синьо!

Това беше първата ми лична грамофонна плоча. А и въобще първата плоча с класическа музика у нас. Преди нея най-„класическата“ плоча вкъщи беше на ABBA. Беше зелена, с лика на Гершуин.

Диригент на записа беше Вероника Дударова. Защо го помня това — не знам.

Изхабих плочата от слушане! Буквално. След което отидох до руската книжарница в Пловдив (там имаше най-богат избор на класическа музика) и си я купих пак. Същата. И нея изхабих. Побърквах съседите!

Като тръгнах на училище, имах проблем със ставането сутрин. Никакъв шанс!!! Баба ми беше тази, която намери правилната формула за успешното ми събуждане — пускаше Рапсодия в синьо. До избухването на оркестъра (онова в ла мажор) вече бях напълно буден. Изслушвах я до края и ставах. Горките съседи... И те я знаеха наизуст и от някакъв момент нататък даже се отказаха да чукат по стената.

Третата ми лична плоча в живота беше — не е голяма изненада — Рапсодия в синьо. Но в българско изпълнение. Мисля, че беше Тео Мусев.

По онова време още нямаше на свободно разпространение ноти на Гершуин. Затова я научих по слух — от грамофона. Години по-късно, когато се сдобих с нотите, се оказа, че съм я научил в грешна тоналност, защото грамофонът ни е бил малко по-бърз и всичко е било с тон по-високо.

Малко преди това се добрах — по втора ръка, както ставаше тогава — и до аранжимент за тромпет и пиано. Научих и двете партии — и на тромпета, и на пианото.

Вероятно, предвид всичко това, никой не би се изненадал, че когато за първи път в живота си свирих като пианист — солист на оркестър, свирих точно Рапсодия в синьо. Имам и запис от онзи концерт, с Пловдивската филхармония и Иван Кожухаров. Година по-късно я изсвирих и с Видинската филхармония.

После научих и версията за соло пиано, без оркестър. Нея я изсвирих за първи път на майсторския клас на проф. Пол Ван Нес във Варненско лято — който пък после ме покани в Щатите.

През тези години вече отдавна знаех, че най-големият специалист по Гершуин у нас е Александър Владигеров. Намерих му адреса в телефонния указател и се запознах с него. Как може да съм бил толкова нахален, а и как ми са се връзвали хората — не знам... Никога няма да забравя времето, което прекарвах на пианото с този уникален човек! Учех с него, разбира се, и произведения на Панчо, но още в началото му заявих, че искам да ме научи как да свиря и дирижирам (едновременно) Рапсодия в синьо — бях слушал на концерт как го прави и това ми стана мечта.

През 1993 година Веселин Байчев ме покани да дирижирам Врачанската филхармония — това беше първият ми концерт с оркестър, различен от създадения от мен и мои съученици Младежки оркестър Пловдив. В програмата — каква изненада! — беше и Рапсодия в синьо. Дирижирах я от пианото. Бях в екстаз!

По-късно дори я записах в двойна роля с пловдивския оркестър за ММО, за които записахме заедно с пловдивчани над сто албума. Някъде по това време се запознах и с Милчо Левиев, който ми показваше как да импровизирам по случайно избрани мотиви от Рапсодията.

Когато заминах за Виена, с първата стипендия си купих и първия компактдиск. Беше... ми Рапсодия в синьо. Вече имах множество различни плочи и касетки на рапсодията във всякакви изпълнения. Но този диск беше специален (още го пазя), защото солист на записа беше Джордж Гершуин!

Мога още много да пиша за историята ми с това произведение. Но вече стана дълго.