Тежките решения на ръководителя

Заемайки длъжност, която ме прави отговорен за други хора и за институции (колкото и да е странно, в дългосрочен план не е толкова лесно да се каже, кое е по-проблемното), се е случвало да взимам болезнени решения (в които понякога сам не съм бил сигурен), на принципа на „по-малкото зло".

Случвало се е и хора да страдат от мои решения, защото в някакъв момент преценката ми е била, че трябва да спася институцията (за да не пострадат още повече хора). Това са кошмарни моменти, които развалят спокойния сън, защото обикновено точно през нощта се завръща отново и отново въпросът — правилна ли беше тази жертва, не можеше ли да бъде избегната...

В един момент човек научава отвратителната истина, че институцията трябва да оцелее, независимо от цената. Защото дори да отстраниш хора, ако се стабилизира институцията, можеш да ги върнеш (ако, разбира се, те не са загубили мотивация и все още са в състояние да ти дадат доверието си). Но нарушиш ли функционирането на институцията, тогава в краен резултат се случва да пострадат и хората, които си се опитал да спасиш, и всички останали, които първоначално се е считало, че не са част от уравнението.

Това е възможно най-противната част от същността на ръководните длъжности. Единственото по-противно от тях в този аспект, е лекарската професия. Защото там понякога се налага да избираш съвсем буквално кого да спасиш.

Има, обаче, и някои сложни изключения. Има хора, които са прекалено добри професионалисти, за да бъдат пожертвани, дори временно, защото се случва те да са гръбнакът на една структура и без тях да настъпи анархично безвремие и хаос (не винаги външно изразен), който често с години не може да бъде преодолян. И трудността (и майсторството) се състои в това, да маркираш тези хора и да се стараеш да ги запазиш.

Всъщност пиша това, защото в последните години в България професията на диригентите (и не само тяхната) започна да става рядко срещана (е, те и оркестрите и хоровете са на привършване, но двете неща са свързани). Все по-малко са диригентите и още по-малко са онези от тях, на които оркестрите вярват. А съчетанието добър диригент и лек характер се среща рядко — знам го от личен опит, и то не само от наблюдения върху чужди характери.

Затова е същински късмет за един оркестър, да му се случи диригент, на когото да може да разчита и който да го води в посока, обратна на традиционната от последните три десетилетия. И когато уцелиш в десятката с такъв диригент, най-важното е да намериш начин да го задържиш.

Успех на ямболския оркестър — от сърце му желая да запази това, което е намерил, защото е рядък късмет да срещнеш два пъти в кратък период от време подобен диригент.

Диригентите не струват нищо без оркестрите. Но добрите оркестри стават добри (или пък не), заради диригентите, с които работят.

Връщам се към началото. Понякога се налагат кървави жертви за да оцелее институцията. Има ситуации, в които няма „правилен" ход и избираш по-малкото зло. Но е важно да избереш онова „по-малко зло", което няма да те върне на стартовата линия...

Разбира се, това е лично мнение. Кой както иска да го разбира.