Умората на идеализма и борбата за България

Моля ви, хора, не ме заплювайте, но трябва да си го напиша. Това, разбира се, е само една гледна точка, истината има много различни страни. Но това е онова, в което аз вярвам, поне все още.

Всички се оплакват от корупцията, нищетата и простотията в България. И повечето неща, които чета, са колкото тъжни, толкова и верни.

Но вероятната истина е, че нещата няма да се оправят лесно. И не защото не е възможно, а заради цената. Цената е животът на поне едно поколение хора, които да решат, че ще живеят и работят основно не за собствен просперитет, а за бъдещето на България. Кошмарно е, защото изисква най-голяма жертва. Това е тайната и на Германия след войната (потърсете в книгите каква е била разрухата там), и на Япония също. Хората са се отказвали от своето лично щастие и са работили за Родината с голяма буква, за да може тя да бъде отново силна и стабилна. Работили са за внуците си, които още не са били родени.

Днес ние имаме избор — да кажем „майната му“ и да заминем. И е вероятно да стабилизираме живота си там някъде и всичко да ни е наред. Това, разбира се, няма да помогне на България. А тя има нужда точно от нас, защото ние имаме избор — и всеки, който избере да не жертва нищо за една кауза, която не се отплаща, я оставя малко по-сама. Разбирам защо: защото сме били лъгани, защото не вярваме вече, защото искаме подсигурено бъдеще за децата си или просто защото сме хора, с обикновени човешки нужди.

Не обвинявам никого, не съм по-добър от вас, трудно ми е да зачеркна живота си, дори за толкова прекрасна идея като „България“. Живял съм в чужбина и знам колко по-лесен може да бъде животът там. Но аз наистина опитвам, винаги съм опитвал, просто е трудно сам и без съмишленици. За невярващите — това е било мнението ми винаги, ето ви свидетелство отпреди 20 години.

Защо го пиша това тогава? Защото ентусиазмът ми започва да изтънява, не за сметка на прагматизма, но за сметка на разочарованието. Верно е, че и аз, подобно на повечето, които са имали шанса, съм се подсигурил, доколкото мога. Тези, които ме познават, са наясно, че съм влюбен във Виена и всеки път, когато съм пред депресия или имам нужда да повярвам отново в смисъла на живота, забягвам за ден или два до там, за да събера сили да продължа борбата с вятърните мелници. Но след толкова години борба умората на идеализма е вече факт. Защото България не е само абстрактно понятие, не е и просто територия. Тя е основно хората, които живеят в нея. А ние — и аз включително — сме уморени и недоверчиви. Разочарованието ни е направило по-груби и по-цинични, отколкото сме всъщност. По-лесно ни е да искаме, отколкото да даваме, да обвиняваме, отколкото да прощаваме. Зная, причините са обективни, и зная, че под тази кора има и друга България — срещал съм я, хора, които дават, без да чакат нищо. Но това не променя факта, че идеализмът, който може да спаси страната ни, е тежко уморен.

Уморих се да доказвам всеки ден, че вярвам в идея и че имам кауза, уморих се хората да се чудят дали съм измамник или глупак.

Не бързайте да ме обвинявате, не съм се отказал още или, по-скоро, давам си още малко време да опитвам. Но като че ли вече не вярвам толкова, правя го някак насила, заради собствената си съвест. И понеже не съм толкова различен, вече като погледна в огледалото, все по-често се виждам на друго място, в любим град, с любима музика около мен. После се събуждам. И оставам.

Не апелирам към никого за нищо. Споделям болката на разочарованието от силата на негативизма, който дори у мен започна да намира почва. И борбата, която ми предстои, не е за каузи и идеи, а за това да убедя отново себе си, че има смисъл.