Виена, Музикферайн и Шестата на Чайковски

Това ще бъде дълго. Но спокойно! Не е нужно да го четете. В крайна сметка го пиша за себе си, защото се опитвам да разбера какво точно ми се случи днес.

Приятелите ми знаят: когато загубя себе си в битовизма на „културното“ управление, или пък когато концертите започнат да ми звучат прекалено добре, сякаш сме част от „онази“ лига, за която всички мечтаем, или когато съм просто разочарован от хората около мен, лечението ми е винаги едно и също. Избирам си уикенд и заминавам за Виена, за да чуя „другите“.

Този уикенд беше такъв. Вдигнах се до музикалната столица, за да се сетя защо си струва всичко. И се сетих ударно.

Неделя. Виена. Музикферайн. Златната зала. Гевандхаус-оркестър. Андрис Нелсонс.

(Впрочем, в другата зала — Концертхаус, по същото време имаше концерт на Чешката филхармония с Хаделих).

Програмата:

Програмата бе изцяло с произведения от Чайковски. Бях решил, че ще слушам концерта му за цигулка и Петата симфония, но се оказа, че те са били предишната вечер. Днес свириха „Воевода“, „Хамлет“ и — за мой ужас — Шестата симфония. Този ужас не е от музикантски или диригентски характер, а от моята собствена, непрекъснато повтаряща се история с тази симфония. Иначе ми е една от най, най, най-любимите. Знам всяка нейна нота и насън. Знам ѝ историята — и писаната, и неписаната. Това е една от двете симфонии, без които не си представям живота си. И въпреки това бягам от нея като от бясно куче. Наскоро бях решил „да разваля“ кармата, но неуспехът ми бе впечатляващ. Концертът така и не се случи, но типичните събития започнаха буквално същия месец, сякаш за да ме накажат, че съм посмял да си помисля да протегна отново ръка към нея.

Публиката:

Залата, разбира се, беше пълна. Публиката бе интересна смесица от „старата“ публика и новата — „пост-пандемична“ публика. Което означава, че се чуха два-три телефона, и тук-таме имаше аплаузи между частите (но не и след трета!). Знам, че мнозина се дразнят на тази „необразованост“ на публиката. Аз съм сякаш по-толерантен. Защото това, че ръкопляскат където не трябва означава, че не знаят къде трябва. А не знаят, понеже нямат опит. А това от своя страна означава, че са нови — Хей!, нова публика! А това означава, че класическата музика ще живее (поне) още едно поколение.

Оркестърът:

Гевандхаус е от малкото оркестри, които са запазили собствения си звук в това време на унифициране на всичко, предизвикано от интернет, изчезването на дългогодишните договори на диригентите (за радост на музикантите и за съжаление на публиката) и съкратеното време за репетиции, в което произведенията се подготвят до степен на техническа перфектност (при големите оркестри), но често изпразнени от послание. Ако за Виенската филхармония можем да говорим за пластичност и мекота на звука, или за Берлинската — за блясък и брилянтност, то Гевандхаус има други отличителни качества — звукът им е плътен и тъмен, много наситен, усещането е за течащ ток. Въпреки че имат прекрасно „сото воче“, което и днес демонстрираха, интензивността на тяхното звукоизвличане е запазената им марка.

За последно ги слушах преди година в Лайпциг с друг техен легендарен капелмайстор — Херберт Бломщет. И тогава, и сега се чудя колко не на място звучи тази дума (капелмайстор), когато става дума за майстори от такава величина. Защото онова, което те правят, е на границата с магията, много над техническото представяне на произведенията.

Отново към състава — цигулките бяха разположени според изискванията на Чайковски, нещо крайно опасно, особено в третата част. Но бяха брилянтни. Челите бяха до първите цигулки, а вляво зад цигулките бяха басите. Това изключително много помогна на симфонията. В един момент усетих, че целият вибрирам (усещането е, както когато съвсем до вас преминава самолет). Оказа се, че е от контрабасите. Красивият звук на челите във втората част няма да го коментирам. Принципно щрайхът беше феноменален — всеки един музикант, без значение на кой пулт стои, даваше абсолютно всичко от себе си — беше видимо, че участват и с тяло, и с душа в това изпълнение. Първият обой категорично не е от този свят. Фаготът постигна неща, които не би следвало да са възможни. Ударните бяха като отряд за летални акции. Изключително интересен факт — дори и в крайно силните динамики звукът на оркестъра не премина в грохот (онази мръсна тайна на Музикферайн). Имаше акорди, които въздействаха като изстрели в сърцето — и парадоксално, но факт, оставаха по свой начин благородни. А специално за „онзи“ един единствен удар бе докаран и най-големият там-там, който стоеше в центъра зад оркестъра. В демонския марш (в края на третата част) звукът на състава се видоизмени по начин, който ме накара да се съмнявам в собствените си сетива. Нежността на главната (всъщност — втората) тема на първата част беше отвъд всяко въображение. А при забавянето и свършването на басите в края на последната част за малко щеше да спре и моето сърце. (То после си отмъсти с бясно сърцебиене). Явно не само аз имах това усещане...

Този оркестър винаги е бил и си остава не само един от най-старите оркестри в Европа, но и от най-великите достижения на нашата цивилизация. Едно от онези неща, заради които си струва да продължим да опитваме да оцелеем, въпреки всичките си непростими глупости — за да оцелеят те!

Диригентът:

Андрис Нелсонс изглежда почти уморен, докато се движи към пулта. На самия пулт умората изчезва. Жестовете му са ту пестеливи, ту свръхизразителни. Видима е свободата му на това място — той просто плува в свои води, диригентският подиум е животът му. Част от жестовете му нямаха много общо с дирижирането, по-скоро даваха на оркестъра идея за съдържанието на музиката.

Нелсонс е всичко друго, но не и капелмайстор. Моментната роля по време на концерт на един диригент е да формира посоката на музикалната мисъл и да контролира цялостния процес на изпълнението. За капелмайсторите важи особено второто. Е, Нелсонс това не го интересуваше. А и защо да го интересува — пред него бе един от най-добрите оркестри в света, оркестър, който той може да нарече „свой“, с всичко, което това означава — познава силните им страни и те познават неговите. И си вярват! Знае, че те са надскочили нивото да имат нужда от контрол, защото при тях това бе видим процес между самите музиканти, воден на места едва забележимо от концертмайстора. Диригентът не дирижираше в обичайния смисъл на думата. Той създаваше с жестове онази атмосфера, която музикантите претворяваха в звук.

За мен ще си остане винаги загадка тази традиция, която е типична и за Лайпциг, при която оркестърът свири с видимо закъснение след диригента, но перфектно заедно. Това, обаче, даде възможности на Нелсонс да сътвори неща, които рядко съм чувал.

Интерпретацията:

Представянето на симфонията беше крайно различно от традиционното. Имаше щрихи, които чух за първи път. След концерта вкъщи проверих партитурата (ако не ми беше неудобно, щях направо да отворя неговата след концерта) — навсякъде, където Чайковски не е дал ясни указания за щриха и диригентите приемат съответното място „по дефоулт“ за сходно на предходния модел, тук имаше вложена различна мисъл. Определено много неща не бяха и такива, каквито аз бих направил. Но бяха толкова убедителни, че в този момент бях готов да се отрека от всичко, което съм учил и знам, в името на това, което чувам в момента! Всяко от появяванията на основната (втора) тема беше различно от другите. Много различно. Темата в оркестъра сякаш живееше свой собствен живот, възникна плахо, после бе израз на любов, накрая бе изтъкана от отчаяние. Едни и същи ноти... И разликата бе в ръцете на диригента. Началото на разработката на първата част, след тоталното изчезване на бас-кларинета, може и да е предизвикало няколко инфаркта в залата. А в края на частта светът сякаш замря. Изключителна интерпретация!

Втората част бе нежна, фина, и с огромни темпови отклонения, които трябваше да ме изненадат. Но не ме изненадаха, просто защото преходите между тях бяха изключително органични. Целият „крив“ валс прозвуча в някакво редуване на финес и меланхолия, които се преплитаха по начин, какъвто досега не бях чувал.

Третата част започна стремглаво. Признавам, знаех къде да чакам да се разминат. И чаках. Но не се разминаха. И се започна едно непрекъснато наслагване на енергия върху енергия, което съвсем логично доведе до експлозията на демонския марш. Може и да е било логично, но доста хора около мен подскочиха. Ударните бяха в стихията си, без при това да пречат. В един момент бях почти сигурен, че от струнните се чува звук като от медни инструменти. Една абсолютна звукова вакханалия, която въпреки мажора те кара да трепериш от ужас заради нещо ужасно, което предстои.

Четвъртата част започна почти без прекъсване. Очаквах това да ме подразни — все пак разликата в музиката е като между земята и небето. Но не — прозвуча логично, особено с това толкова безумно наситено вибрато, което със сигурност е довело до болки в ръцете на щрайхистите след концерта. В тази част най-ясно се разбира желанието на Чайковски за подредбата на щрайха. Този стерео ефект, който те кара да не знаеш откъде ще дойде онзи кошмарен край, изграждането на усещането за който започва още в първата част. Кулминацията тук бе също безкрайно различна от традициите, с които сме свикнали. Обикновено четвъртата част е само и единствено израз на отчаянието преди смъртта. Редуване на тиха печал с емоционални изблици за пропуснатите в живота ни възможности. Нелсонс представи друга визия, в която имаше нов момент — на борба с отчаянието, на борба за оцеляване въпреки всичко. Изцяло нова за мен идея, която бе силно въздействаща! Затова пък връщането обратно в лоното на неизбежния край бе още по-болезнено. Няма да коментирам „онзи“ удар на там-тама. Само за неговото съдържание може да се напише докторат. А след хорала на тромбоните смъртта бавно и с някаква гротескна нежност довърши своята задача. Ниският щрайх и тук бе неописуем. Със спирането на сърдечния пулс на басите за малко щеше да спре и моето сърце.

На финала на симфонията Нелсонс успя да постигне ефекта „Абадо“. Никой не разбра съвсем кога точно свърши музиката. Тя просто продължи дълго време в тишината. Сякаш заедно със симфонията бе свършил и животът на слушащите. Мина доста време, преди залата да изригне. Затова пък как изригна...

Това е третият концерт в живота ми, от който излизам толкова потресен. Първият бе през 1994 — Малер с Берлинската филхармония и Абадо. Вторият бе през 2007 — Мусоргски с Израелската филхармония и Маазел. И ето, днес ми се случи за трети път. Когато емоцията отмине, ще се опитам спокойно да го осмисля. Разбира се, дотолкова, доколкото е възможно човек да разсъждава рационално върху такова преживяване.

Когато всичко свърши, попитах Андрис Нелсонс дали е бил в България. Не е бил. И обеща. Иска ми се колкото може повече хора у нас да усетят някога това свещенодействие, което той днес приложи върху цялата зала със съдействието и пълната отдаденост на своите музиканти. Защото ако не знаем какво е възможно, никога няма да посмеем да мечтаем за него, не ли? А си струва. Повярвайте ми — въпреки прекрасните технологии, които ни дават възможност да гледаме концерти от всички краища на света, когато става дума за изпълнение от това ниво, най-великата магия може да бъде усетена само в залата.