За българската криза

България сякаш никога не е имала политици, с които да се гордее. Винаги нещо не е било наред, винаги сме имали причина да се съмняваме, винаги нещо е загрозявало цялостната картина. Но дали в чужбина нещата са по-добри?

Огледайте се по света и ще видите същите парадокси. Лидери, избирани по два пъти от своите народи, чиито управления историята после оценява безмилостно. Партии, срещу които са протестирали милиони, оставили след себе си и по някоя смислена реформа. В Израел в момента управляват съвместно политици, които преди петнадесет години бяха най-непримиримите противници — защото държавният интерес се е оказал по-важен от личната вражда. Политиката никъде по света не е черно-бяла. Само гневът ни е черно-бял.

А какво представляват българските правителства от прехода насам? Ще си позволя да не изреждам имена — не от страх, а защото имената подвеждат: започнем ли с тях, всеки чете списъка през своята партийна принадлежност и спира да мисли. По-интересни са парадоксите. Промяната у нас тръгна от хора, излезли от самата върхушка на стария режим. Правителството, преживяло най-тежката икономическа криза в новата ни история и паднало след невиждани протести, днес се сочи от изследователите и като едно от най-малко корумпираните. Кабинети, запомнени с корупционни скандали, стартираха проекти, чиито ленти тържествено прерязваха следващите. Управления, обичани от милиони, оставиха след себе си и много обеднели хора. Всяко от тях направи и добро, и лошо. Точно както всеки от нас.

Какво трябва да означава всичко това? Две неща. Първо — нещата в политиката не са черно-бели, колкото и да ни се иска. И второ — политиците не са някаква отделна раса същества. Те са хора, със своите грешки и своите достойнства, част от народа и избирани от народа. Тоест, представителна извадка на самите нас. А политическите партии в България са толкова много и разнообразни, че на последните избори кандидатстваха над четиридесет субекта — от крайно леви до крайно десни. Няма възможна политическа линия, която да не е представена. Поради което ми е трудно да приема мнението „не гласувах, защото няма за кого".

Тук ще кажа и нещо, с което мнозина няма да са съгласни, но ще го кажа като лично убеждение, не като присъда. Протестът е легитимно право във всяка демокрация и никой не може да го отнеме никому. Но най-силният протест, единственият, който се брои със стопроцентова сигурност, е бюлетината. Който е гласувал и е бил излъган, има цялото морално основание на света да излезе на площада. Който не е гласувал, също може да излезе — но нека първо се запита защо е оставил другите да решават вместо него. Демокрацията не е свобода от отговорност. Тя е отговорност, която сме си избрали сами.

Сега за големите „Лоши". Доколкото разбирам от всичко, което чувам напоследък, те са три категории: „комунистите", Държавна сигурност и днешните корумпирани политици. Нека ги разгледаме — но с мислене, не с омраза.

КОМУНИЗМЪТ. Като идея той е утопия — „всеки да работи според възможностите си и да получава според потребностите си". Звучи красиво и е неосъществимо, а опитът тази утопия да бъде наложена насила струва на България и на половин Европа десетилетия несвобода, страх и погубени човешки съдби. Това трябва да се казва ясно и аз го казвам ясно. Но точно затова ме тревожи, че учим младите да мразят една дума, без да разбират какво стои зад нея. Който мрази, без да разбира, е беззащитен — и срещу носталгията по миналото, и срещу следващата красива утопия, която ще му обещае рай. Преди години, по време на социализма, имаше една книга, в която цензурата беше пропуснала едно изречение на един от „лошите" герои. То ме впечатли тогава, впечатлява ме и днес: „Няма сърце този, който в младежките си години не вярва в комунистическия идеал и няма мозък този, който в зряла възраст продължава да вярва в него!" Срещу идеите се воюва с познание. Омразата е слабо оръжие.

ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ. Тук първо трябва да се каже най-важното: репресиите бяха истински, доносите съсипваха истински животи и пострадалите заслужават истината — цялата, без украса. Именно затова смятам, че вината трябва да бъде търсена индивидуално, а не колективно. Виновен е конкретният човек, писал конкретния донос, съсипал конкретната съдба — и той трябва да бъде назован. Но когато обявим за черна цяла категория хора, без да различаваме палача от воденото про-форма на отчет, ние не въздаваме справедливост — ние просто търсим върху кого да излеем гнева си. А истинските виновници, забелязали ли сте, в общата пушилка винаги се измъкват. Справедливостта търси конкретния виновник. Омразата търси удобната мишена. Разликата между двете е разликата между правова държава и лов на вещици.

КОРУМПИРАНИТЕ ПОЛИТИЦИ. Модерното зло. И нека не се заблуждаваме — те са и вляво, и вдясно, и в центъра. Но защо са ни такива политиците? Ами защото са като нас. Само че са по-нависоко и могат да правят по-големи поразии. Мнозина от нас правят същото на нивото, на което се намират — искаме закони, които другите да спазват, но за самите себе си сме склонни на по-либерално тълкуване. Защото „цялата държава била такава". Е да, ама не. Защото държавата — това сме ние. Всеки един от нас. Политиците не са „заради" нас. Те са „като" нас.

Това са трите „злини" според хората. Според мен злото се измерва с други думи. Завист. Недобросъвестност. Нетолерантност.

ЗАВИСТТА. Казано е много, изписано е много, и пак не е достатъчно. „Не е важно на мен да ми е добре, а на Вуте да му е зле." Мога да дам стотици примери от собствения си живот — и съм убеден, че всеки може. Въпросите са два: как реагираме на проявите на завист около нас — доносите, клеветите, интригите; и вторият, по-важният — как реагираме на собствените си пристъпи на завист? Как посрещаме чуждото щастие, когато ние самите сме нещастни? Ето това е въпросът.

НЕДОБРОСЪВЕСТНОСТТА. Другата тежка национална драма. Шофьорът, който дава подкуп, за да се спаси от глобата. Чиновникът, който завишава сметките, защото не му стигат парите за следването на детето. Служителят, който се старае да работи по-малко — „тя държавата ни мами, защо да не я мамим и ние". Хората са недобросъвестни, защото изнемогват, а държавата не се грижи за тях. Но държавата не се грижи, защото самата тя изнемогва, разяждана от нашата недобросъвестност. Затворен кръг. И държавата не може първа да се промени — първо трябва да се променят съставните ѝ части. Хората.

НЕТОЛЕРАНТНОСТТА. Най-страшната злина. Единият бил „комуняга", защото защитава кауза, която не е нашата. Другият бил „гербераст" — по същата причина. Проблемът не е, че хората около нас имат различни мнения. Проблемът е, че ние отказваме да им признаем това право. Всеки има право на свое мнение — и, особено важно, въпреки всичките ни усилия да го убедим, той не е длъжен да се съгласи с нас. Другото е агресия. А големият проблем на доброто е, че то не може да се отстоява агресивно — защото в мига, в който го направи, престава да бъде добро. Добрите идеи побеждават само с убеждение и постоянство. Иначе се израждат.

И така стигаме до един цял народ, който се бори сам със себе си. „Ние" срещу лекарите. „Ние" срещу съдиите. „Ние" срещу учителите. „Ние" срещу банкерите. „Ние" срещу строителите. „Ние" срещу политиците. Е, имам изненада: всички те — лекари, съдии, учители, банкери, строители, политици — всички те са част от това „Ние". Всички заедно сме българският народ. И няма да видим дори далечна светлина в тунела, докато не спрем да се делим на „ние" и „те". Докато не спрем, подобно на канибали, да „изяждаме" всеки, посмял да бъде различен от онова, което ние смятаме, че трябва да бъде.

Завист, недобросъвестност, нетолерантност. Трите убийци на българската надежда.

Кое е трудното? Трудното е, че ако тръгнат да се променят само неколцина, в очите на околните те ще са „глупаците". И рано или късно ще се откажат или ще бъдат смачкани. За промяна трябва критична маса. Трябват милиони. Звучи невъзможно.

Но има една надежда, и тя не е малка. Нашите деца. Можем да започнем от тях — да ги възпитаме да не са като нас, а по-добри. По-щедри в успеха на другия, по-честни в дребното, по-търпеливи към различния. И тогава промяна ще има. Ако не за нас — за тях. А ако питате мен, това е единствената кауза, около която „ние" и „те" можем да застанем от една и съща страна.