За държавните, независимите и парите на културата

Трудно ми е да започна. Свикнал съм, когато изразявам мнение по важни за мен теми, да съм сигурен в собствената си обективност. А в момента кипя. Три дни убеждавах сам себе си, че няма и не трябва да реагирам. Не издържах.

Първо малко история, защото без нея нищо няма да се разбере. Не знам колко от вас помнят, че в началото и средата на 90-те правителствата говореха едно и също, с леки вариации: „ще оправим културата, СЛЕД като стабилизираме икономиката — тогава ще има достатъчно пари за нея.“ После се оказа, че стабилизирането на икономиката не е процес с начало и край, хората позабравиха защо им е нужна културата и през 1999 дойде първият общонационален удар срещу нея. После — 2010, а през 2011 — делегираният бюджет. През октомври 2019 Министерският съвет прие постановление (по-късно станало част и от закон), с което силно ограничи развитието на държавните културни институти. Писахме писма, срещахме се с хора, опитвахме се да обясняваме... През февруари 2020, точно преди Ковид да ни изолира по домовете, бяха представени и бюджетите на културните институти за годината, в сравнение с които постановлението от 2019 беше като детска песничка, конкурираща се с опера на Вагнер. И докато се съвземем от шока, бе въведено извънредното положение.

И точно тук, за изненада на едни и радост на други, Министерството на културата реши да наложи шестмесечна защита на държавните институти, спирайки временно действието на делегирания бюджет и подсигурявайки заплатите (само тях) до 13 септември. Цената на този „безплатен обяд“ вероятно ще ни бъде представена по-късно. Но в момента това е изключително ценна глътка въздух в ситуация, каквато сценичните изкуства не помнят — мнозина колеги припомниха, че дори в най-тежки времена дейността на театрите и оркестрите не е била спирана изцяло.

Дотук — добре. Само че, докато мнозина свободни артисти се чудеха как да оцелеят, се появиха гласове от независимия сектор, че държавата води нелоялна конкуренция спрямо тях, дотирайки държавните културни институти. И изведнъж битката, която до този момент беше „как да съхраним държавните И независимите артисти“, се превърна в друга — как да се пренасочат средства от държавните институти към независимите структури. Появиха се идеи за „редуциране броя на държавните репертоарни театри“ и превръщането им в „отворени сцени“, а „освободеният ресурс да насърчи свободните артисти чрез проекти“. Казано простичко — по-малко артисти на щат, повече проектно финансиране. Разбирам отчаянието, от което се раждат подобни идеи: когато не си имал доходи месеци наред, всяка врата изглежда легитимна. Но не мога да приема, че пътят към оцеляването на едните минава през затварянето на другите.

А ябълката на раздора от последните десетина години — „методиката“ — не служи за печалба, а за държавни дотации, които покриват в голямата си част заплатите на артистите в държавния сектор, както и хонорарите на редовно каните за гостувания свободни артисти. Хонорари, често по-големи от месечните заплати на щатните артисти, които се скъсват от работа, за да се съберат средствата и за техните, и за чуждите възнаграждения.

Усещам, че от тези редове може да излезе, че съм срещу свободните артисти. Затова искам дебело да подчертая: свободните артисти са едни от най-пострадалите в тази криза; измежду тях са едни от най-талантливите, а и най-смелите (защото работят без защитата, която дава трудовият договор) хора на изкуството у нас, и на тях наистина трябва спешно да се помогне! Тези, които познавам лично, до този момент не са получили подкрепа нито от държавния, нито от частния сектор. А имат нужда от нея.

Моят проблем не са независимите артисти. Моят проблем е превръщането на най-тежкия за оцеляването ни момент в поредна вътрешна битка — в процес на самоизяждане точно тогава, когато девизът над Народното събрание би трябвало да ни е най-нужен.

Ще попитате защо „зависимите“ мълчат за своите проблеми. По две причини. Втората е, че са съпричастни със своите колеги — в живота границите между „зависими“ и „независими“ съвсем не са така рязко очертани, това са хора, които редовно творят заедно, и в този момент артистите на щат се чувстват едва ли не виновни (да, чух и такива реплики), че имат правото да оцелеят. Първата причина е по-тежка — страхът от следваща „реформа“, при която, подобно на реформите отпреди десет и двайсет години, много от тях може да останат на улицата. Няма да продължа по тази тема. Някои от вас ще ме разберат.

Тук е мястото да кажа нещо и за меценатството, с което често се обяснява всичко. Законът за меценатството е вече на 15 години. И не работи. Защото освен закон трябва и начин на мислене, а той не става с решения на парламента. Трябват натрупвания, които липсват — традиции в това отношение се градят с векове и е трудно да се сравняваме със страни, чиято история няма допирни точки с нашата. Затова няма достатъчно частни пари за независимите и затова те се обръщат към държавата за помощ. И това е разбираемо. Единственото, което не мога да приема, е идеята помощта за тях да бъде за сметка на държавните структури.

Защото — и това е може би най-важното в целия този текст — по традиция на европейския континент държавите използват своите институти, за да създават културна среда в обществото, на базата на която след това може да се развива и независима дейност от предприемчиви мениджъри. Държавата чрез своите инструменти създава тази среда. А точно тези инструменти някои сега искат да бъдат закрити. Случи ли се това, в дългосрочен план губят всички — и „зависими“, и „независими“. Впрочем, който търси сцени, а не непременно държавните — в България има 3614 читалища и повечето са със собствени сцени, които биха се радвали на допълнителни събития.

И да не забравяме: докато секторите са (или трябва да бъдат) ясно разграничени, артистите не са непременно обвързани с един от тях. Един артист може да премине от свободния в държавния сектор или обратно и всеки трябва да има правото на този избор, преценявайки крайно различните им плюсове и минуси. В частния сектор основният принцип е заплащане на проект, в държавния — твърдо възнаграждение. Доходите в държавния сектор са като цяло по-ниски, но по-сигурни (пиша това като човек, оцелявал и в двата сектора). И съвсем не са малко случаите на щатни артисти, които в свободното си време се изявяват като „независими“, за да попълнят ниските си доходи, както и на „независими“, които получават голяма част от доходите си от спектакли и концерти в държавния сектор. Знаете го, нали?

Противопоставяйки двата сектора, има опасност да се унищожи нещо, градено с десетилетия, за да просъществуват на негово място проекти с кратък живот. Противопоставяйки хората от двата сектора, ще пострадат и едните, и другите. Вместо да търсим война там, където имаме съюзници, нека заедно потърсим подкрепа, за да бъдат спасени артистите, благодарение на които въобще съществува това изкуство у нас — и които скоро съвсем буквално може да няма какво да ядат.

ПП: Подписах и петицията за повече средства за свободните артисти. Защото каузата е обща, дори когато спорим за пътя.