За Европа и бежанците

В момента в Европа има нов проблем. Голям проблем. Неочакван за мнозина. Бежанците. Цифрите са страшни. Мнозина виждат сякаш преселение на народите. И хората не знаят как да реагират. Борят се чувствата на толерантност и самосъхранение. Което е по-страшното — засилват се гласовете на страха. Според едни този страх е нерационален, според други — основателен. Аз мисля, че преди да съдим страха, трябва да го разберем. А преди да съдим бягащите — също.

Защото нека първо кажем очевидното, което в разгорещените спорове често се изпуска: огромна част от тези хора не тръгват на път от каприз. Тръгват, защото домовете им са в развалини, защото войната, преследването или мизерията са направили живота по родните им места полуневъзможен. Никой не качва детето си на гумена лодка, ако брегът зад гърба му не гори. Това са човеци — със своите кошмари, цели и близки, точно като нас. И впрочем, ние, българите, би трябвало да разбираме това по-добре от мнозина — милиони наши сънародници през последните десетилетия също потеглиха към чужди страни в търсене на по-възможен живот. Светът като цяло ги прие. Струва си да го помним, когато днес приемащите сме ние.

На пръв поглед дилемата на европейците е следната: ако искаме да запазим постигнатото, трябва да затворим границите; ако искаме да запазим човешкото в нас, трябва да ги отворим. Всъщност, проблемът, поне според мен, е на съвсем друго място.

Хората, които се стремят към по-уредения европейски живот, естествено носят със себе си своите порядки, своя тип мислене, своя начин на живот — както би ги носел всеки от нас. Европа, от своя страна, е това, което е, в резултат на действията на поколения европейци, изградили свой ред, свой мироглед, своя ценностна система — свободата на личността, равенството пред закона, достойнството на всеки човек. И ето го истинския въпрос: как тези два свята да заживеят заедно, без единият да погълне другия?

Отговорът, вярвам, е с две рамена и нито едно от тях не работи само. Първото: който идва, трябва да разбере, че тази „обетована земя" е резултат от ценностите на обществото, което я е изградило — и да приеме тези ценности не като окови, а като цената и смисъла на новия си дом. Интеграцията не е загуба на идентичност; тя е договор за общ живот. Но има и второ рамо, за което по-рядко се говори: приемащите общества също носят отговорност — да отворят път към езика, образованието и труда, да не оставят новодошлите в затворени острови на ръба на градовете си. Защото историята е показала и другото: където интеграцията е била само лозунг, гетото я е замествало. Изолацията ражда отчуждение, отчуждението ражда страх — и то у двете страни.

Ако това двустранно усилие се провали, Европа може след години наистина да не прилича на себе си — но не заради лицата на новите си жители, а заради разпада на онова, което я държи цяла: общите правила и общите ценности. Ако успее обаче, континентът ще е доказал за пореден път най-силното си качество — умението да превръща различието в богатство. Правил го е и преди. Цялата му история е история на пристигания.

Аз съм от предпазливите оптимисти. Защото съм диригент и всеки ден гледам как седемдесет различни човека, с различни характери, съдби и понякога националности, се научават да звучат заедно. Не като се откажат от инструмента си. А като слушат общата партитура.