За гръцкото "не" или "а сега - накъде?"

Е, случи се. Някой успя да разклати Европа отвътре. Хората по целия континент се разделиха на две — едните видяха връщане на демокрацията, другите — Деня на Страшния съд. При това и едните, и другите не са прави. Защото ситуацията въобще не е черно-бяла, а е с много нюанси на сивото. На тъмносивото.

Къде всъщност е проблемът:

Първо — гърците решиха с възможно най-демократичното средство нещо, което ЕС не желае, но Гърция е част от същия този ЕС. Референдумът е свещено право; последиците от него, уви, не се гласуват.

Второ — това решение само по себе си не подобрява ситуацията им, защото дали един кредит да не бъде връщан, решава този, който го е дал, а не този, който го е взел.

Трето — несигурността пред бъдещето на еврото и на общия европейски проект рядко е била по-голяма.

Четвърто — ако мнозина решат, че също могат да спрат да плащат сметките си, това не би било свобода, а разпад на доверието, върху което стои всяка общност.

Пето — и това е най-тъжното — при отговор „да" гърците биха гласували за болезнени реформи с цена, платима от обикновените хора; при отговор „не" ги чака или фалит със същата цена, или помощ въпреки нарушените правила, която би подсказала на всяка следваща закъсала икономика, че правилата са по желание. Всички пътища, погледнати отблизо, минават през едно и също място — през живота на обикновения грък, който не е вземал никое от решенията, довели дотук.

И ето го въпроса, който наистина ме занимава, отвъд Гърция: как се е стигнало дотам, че между интересите на големите системи — финансови, политически, наднационални — и живота на отделния човек се е отворила такава пропаст? Не мисля, че някой я е искал. Системите не са зли; те просто са устроени да мислят в баланси, проценти и стабилност, а човекът живее в заплати, лекарства и училищни такси. И когато двата езика спрат да се превеждат един на друг, се раждат референдуми като гръцкия — които по същество не са отговор на въпроса от бюлетината, а вик: „Забравихте ни."

Чел съм някъде, че от всички същества на тази планета единствено хората трябва да плащат, за да имат право да живеят на нея. Забавна мисъл, макар и не съвсем справедлива към икономиката — защото икономическата система, в края на краищата, е създадена от хората за хората: да направи размяната на труд възможна, живота предвидим, утрешния ден по-сигурен от вчерашния. Когато го прави — тя е едно от великите постижения на цивилизацията. Въпросът, който гръцката криза постави на масата на цяла Европа, е дали в отделни моменти не забравяме тази изходна точка. Дали средството не се е отдалечило от целта си. И този въпрос не е бунт срещу системата — той е грижа за нея. Защото система, която хората усещат като своя, е непоклатима. Система, която усещат като чужда, се клати и от един референдум.

Целта на Държавата, на Съюза, на Икономиката — на всички тези главни букви — би следвало да бъде една: просперитетът и развитието на отделния човек и на човечеството като цяло. Вярвам, че Европа го знае; тя е построена именно върху това убеждение, след като два пъти видя докъде води обратното. И вярвам, че съществува формула, при която и хората имат възможността да работят и живеят достойно, и икономиката се развива и работи на плюс — двете не са противници, а условия едно за друго. Търсенето на тази формула е истинската задача след гръцкото „не". Не наказанието на Гърция. Не тържеството на Гърция. А преводът между двата езика — този на балансите и този на живота — преди следващият вик да дойде от друга посока.