За Иво Погорелич и съкровището Веселин Стоянов

Има вечери, които остават в паметта с красивото усещане за добре свършена работа. И толкова. А има и концерти като снощния.

Срещата с Иво Погорелич винаги е среща с човек, който отказва да приеме музиката като музейна ценност. За него нотите не са окончателен отговор, а начало на търсене. Затова и всеки негов концерт е различен. Не просто различно изпълнение, а различен поглед към света. Нещо, което се случва само веднъж и след това остава единствено в паметта на хората, които са били в залата. За Софийската филхармония беше чест да бъде част от тази вечер.

Особено щастлив съм и от срещата на публиката с Втората симфония „Велики Преслав“ на Веселин Стоянов. Прави бяха хората, които споделиха след концерта, че произведението ги е накарало за момент да почувстват гордост от българската история. От години смятам, че творчеството на Стоянов е сред големите съкровища на българската музика, които все още не са получили мястото си в международния репертоар. Неговата „Празнична увертюра“, приемана с възторг по света, носи блясък, устрем и необикновена въздействаща сила. И всеки път, когато изпълнявам негова музика — било в България, Австрия, Германия, Полша, Румъния, Мексико или другаде — реакцията е една и съща: хората откриват композитор, който говори искрено, човешки и дълбоко.

Може би именно това е най-добрият културен посланик на една държава — не обясненията за нея, а музиката, която създава лична емоционална връзка. Затова дълг на всяка значима музикална институция е не просто да пази това наследство, а да му дава живот на сцената.

И продължаваме. Още през следващия месец ще се срещнем с Първата симфония на Веселин Стоянов — на 16 юли в София, когато заедно с невероятния Кирил Герщайн ще се върнем и към шедьоврите на Сергей Рахманинов, на 17 юли в Правец и на 23 юли във Варна. А кой знае — ако родната ни музика започне да звучи повече по големите сцени на света, може би и ние самите ще я заобичаме още повече.

А за всички, които бяха с нас снощи — благодаря. Защото някои вечери свършват с последния акорд, а други продължават да звучат дълго след него.