За изкуството в дните на затваряне

Понеже знам, че на мнозина следващите ми думи няма да се харесат, ще започна оттам, че когато излезе заповедта на здравния министър за затваряне в национален мащаб до 21 декември на организациите, осъществяващи концерти и дейност в сферата на музикалното изкуство, аз се подчиних на тази заповед. Направих го, защото знам, че едно общество се гради преди всичко с признаване на правилата и върховенството на закона, без значение какво е личното ни мнение по въпроса.

В ръководената от мен Софийска филхармония бяха осъществени няколко проверки, които констатираха изрядността и безопасността в концертен комплекс „България“ (доколкото такава въобще е възможна, след като така или иначе вече сме се родили и живеем на тази планета, на която дори динозаврите са загинали).

Освен това всеки, който е поискал да бъде освободен от работа в институцията, която ръководя, поради притеснения за здравето си, е получил моето съгласие и одобрение.

И накрая — надали има българин, който да е минал през толкова PCR- и антигенни тестове, колкото съм правил аз. Последният PCR беше преди 5 дни, следващият е утре сутринта. Не го правя от страх за здравето си, а защото, пътувайки и работейки с много хора, бих могъл да се заразя и преди да го разбера, да заразя друг човек. Впрочем, аз съм в рисковата група. Но искам да работя, защото за мен това не е работа, а начин на живот. Това, което е важно за мен, е — ако пострадам аз, да не пострадат и други около мен.

И СЕГА МОЯТ ПРОБЛЕМ:

В целия свят хората на изкуството протестират, че не им се дава възможност да работят заради кризата. Театрите и оркестрите, които могат да си го позволят, работят, макар и без публика — подготвят премиери, осъществяват записи за бъдещи дискове, излъчват концерти на живо. За повечето от тези хора изкуството е начин на живот, а фактът, че получават и заплата, е бонус. Въпреки това въпросът със заплащането съвсем не е маловажен — живеем във време, когато ако нямаш приходи, няма значение колко си добър, пак ще умреш от глад. Хората са в ужас, че Метрополитън — една от най-големите опери в света — съкратиха своите артисти, с опция да върнат повечето от тях на работа следващата есен — година и половина след съкращението им — ако са оцелели. Междувременно една трета от оркестъра вече напуснаха Ню Йорк и някои от тях си смениха професиите. Само преди дни музикантите от Нюйоркската филхармония се съгласиха да намалят тежко заплатите си. Повечето от оркестрите и оперите в САЩ следват примера на тези две най-големи организации, като в повечето състави артистите получават част от заплатите си или просто се водят на работа, без да бъдат заплатени, с надеждата някога нещата да се оправят. Ако оцелеят дотогава.

В България в същото време се появи петиция в подкрепа на затварянето на сцените. Разбирам страха зад нея. Разбирам и хората, които искрено вярват, че така пазят здравето — своето и на близките си. Мъчно ми е само, че енергията отиде в посока „да спрем“, а не в посока „да работим при максимално безопасни условия“. Защото ако днес решим, че може без изкуството, утре някой ще си извади извода, че винаги може без него.

Германия гласува рекорден бюджет за култура от над 2 милиарда евро за 2021 заради борбата с Covid-19. Турция откри преди няколко дни нова концертна зала, като откриването беше изместено с няколко месеца по-рано, за да повдигне духа на обществото, да им вдъхне надежда, че нещата отново ще бъдат добре — всичко това при строжайши мерки за здравословна безопасност. Виенска филхармония реши да осъществи Новогодишния концерт без публика, но да го осъществи — защото изкуството е последната утеха на хората в беда.

Нормално е да се страхуваме. И ако се чувстваме несигурни, важно е да спрем, за да запазим и физическото си, и психическото си здраве. Убеден съм, че нито един директор не би задължил артист да работи, ако той се страхува за здравето си и предпочита да остане вкъщи.

Но нека не искаме да спрат и другите — онези, които искат да продължат. Нека не призоваваме публиката да си връща билетите и да не обвиняваме различно мислещите. Това вече не е грижа за здравето, а конфронтация. А от конфронтацията губим всички — най-вече доверието на публиката, което се гради с десетилетия и се губи за седмици.

Отново повтарям — никой няма право да задължи човек, който се страхува, да работи! Никой! И здравето винаги трябва да бъде водещ приоритет!

Но не е добре да караме и без това обърканото ни общество да гледа с подозрение към хората на изкуството.

Винаги съм смятал, че да се занимаваш с изкуство не е „работа“, а призвание.

С този текст никого не желая да обвинявам — пирамидата на Маслоу не е изсмукана от пръстите. Но нека не смъкваме обратно долу онези, които се опитват да се катерят по нея.