За моите единадесет години в град Русе

Равносметка на един период, който промени живота ми.

Преди година и половина — на 20 януари 2017 година — спечелих конкурса за директор на Софийската филхармония и това отбеляза края на повече от единадесет години работа в Русенска опера.

— Бяха трудни години. На реформи от всякакъв характер в цялата страна. На желание да докажа на себе си, че не системата убива хората, а хората убиват системата. И на непрекъсната необходимост да обяснявам, че фактът, че не съм роден в Русе, не ме прави човек втора категория.

— Бяха и хубави години. Музикантите в Русенска опера са трудни хора, но прекрасни професионалисти — едни от малкото в България, които продължават да се стараят да правят красива музика въпреки всичко.

— В Русе срещнах публика, каквато не съм виждал никъде другаде в България. Хора без големи финансови възможности, но с отношение към операта, каквото имат родените с нея. Спираха ме на улицата, за да ми дадат съвет, да сравнят с предишни години, да ме похвалят или да ме наругаят — честно, в очите, с име и лице. Имаха високо мнение за себе си като публика. И то беше с покритие.

— Задържам се на предишното изречение: „честно, в очите, с име и лице". Защото научих в Русе, че критиката има две лица. Едното е на човека, който те спира на улицата и ти казва, че снощният спектакъл не е струвал. На този човек съм благодарен и до днес — той ми е помагал да ставам по-добър. Другото лице няма лице. То пише сигнали.

— Бях, най-вероятно, директорът в историята с най-много проверки — по най-разнообразни сигнали и по най-невероятни поводи. Някои от проверяващите се шегуваха, че им се налага да отворят специална библиотека за писанията по мой адрес. Доноси срещу мен пътуваха до всички възможни институции у нас, но и до оркестрите, с които работя в чужбина — стигна се дотам да помоля американските си приятели да закрият страницата ми в интернет и да крия къде и какво дирижирам извън България. Бях и си останах „почетен гост" на полицията — в Русе, в родния ми Пловдив и в София — все по „сигнали от съвестни граждани". Година и половина след като напуснах, доносите продължават — включително по теми, нямащи нищо общо нито с Русе, нито с операта. Някой ден ще опиша всичко. Ще се получи страхотен роман. Тъжното е, че няма да е измислица.

— За тези хора искам да кажа само едно, и ще го кажа право: доносът е най-страхливата форма на несъгласие. Той не търси истина — истината се търси с открито лице. Той търси да нарани, оставайки на сухо. Единадесет години подред някой се опитваше да ме убеди с анонимни писма, че не съм добре дошъл. Не успя. Защото срещу всяко писмо без подпис стояха десетки хора с имена, лица и протегнати ръце.

— Имах и болезнени публикации по мой адрес — от онези, в които предварително издадената присъда се представя за журналистика. Няма да соча никого; който ги е писал, се разпознава сам, а който ги е чел, отдавна си е направил изводите. Ще кажа само какво ми липсваше през всичките години: не хвалебствията — критиката. Истинската. Онази, която идва на спектакъл, слуша, сравнява и после пише аргументирано, че не е било добре. Такава критика прави и театрите, и градовете по-големи. Присъдите без изслушване правят и двете по-малки.

— На този свят винаги има баланс. Срещу всичко изброено Русе ми даде хора, които завинаги ще съм горд да наричам свои приятели. Някои работеха в операта, други работеха с операта, трети просто ѝ се радваха, без да имат нищо общо с нея.

— Русе се оказа не само красив град — а той е забележително красив, с архитектура, каквато малко градове у нас притежават — но и спокойно място, в което можеш без страх да отглеждаш малко дете.

— И най-важното: Русе ме научи на нещо, което никое студио във Виена не можа. Научи ме, че любовта към една институция се доказва не когато ти е лесно, а когато единадесет години подред имаш всеки месец по една причина да си тръгнеш — и оставаш. Аз останах единадесет години. Тръгнах си, когато операта беше в най-добрия си вид от десетилетия — със светеща фасада, с пълни зали, с оркестър, канен в чужбина. Това е моят отговор на всички писма без подпис. Единственият, който някога ще дам.

Благодаря ти, Русе. За всичко — и за хубавото, и за другото. От двете заедно се получи диригентът и човекът, който днес пише тези редове.