За насилието, отношенията между половете и в крайна сметка за Неговия образ и подобие

Ако някой чете какво пиша, вероятно е забелязал, че избягвам активно две теми — дефинирана религия и партийна политика. Не че нямам становище, но то си е мое лично мнение и не желая, изразявайки го публично, да оказвам влияние върху хората около мен. Сега, обаче, ще направя едно малко изключение, използвайки един стих от свещената книга на християните и евреите. Темата, която напоследък владее общественото пространство в световен мащаб, го изисква. В последната година често ме питат — предвид естеството на изкуството като цяло и музиката в частност — дали голям, добър музикант може да бъде лош, неморален човек. И моят отговор е винаги един: „Да." Самият аз познавам такива и практиката, а и познанията ми по темата ме бяха подготвили отдавна за шока, който мнозина изживяват в момента.

Защо намесвам Библията? Защото познавам мнозина, които твърдят, че отговорите на всички въпроси могат да се открият в нея. Аз принципно смятам, че отговорите могат да бъдат открити навсякъде — забавлявам се например да откривам „отговори" за всяка ситуация в моя любим филм „Междузвездни войни". Тази тема, обаче, е прекалено сериозна и не искам да замърсявам с нея галактиката, която е много, много далече. Затова отворих Стария завет, без никакви очаквания, с идеята да търся. Не ми се наложи. Отговорът беше най-отпред, сякаш чакаше:

„И създаде Господ Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа." (Битие 2:7)

Запомнете това изречение, ще се върна на него.

Какво всъщност се случи тази есен? Всичко започна с едно име — Харви Уайнстийн. Публичното обвинение отвори завесата на един свят, за който всички някак сме знаели, че съществува, но сме го възприемали като далечен. А законът му е лесен за запомняне, защото е движещ в природата при отсъствието на два задължително свързани фактора — разум и морал. Законът на по-силния.

Тук ще цитирам предпоследния патриарх на Русия — Алексий II: „Над закона може да бъде само любовта, над правдата — само милостта, и над справедливостта — само прошката." Не зная дали сте в състояние да преведете тези думи в действие в собствения си живот. Най-вероятно — не. Красиви са и са изключително трудни. Но са в основата на смисъла на съществуването ни като човеци.

Сега — най-трудното. Дълго мислих как да подредя в главата си две неща, които на пръв поглед се изключват.

Първото: в общество, вярващо в принципите на правовата държава, всеки човек се счита за невинен до доказване на противното. Този принцип не е украшение — той е стена, която ни дели от съда на тълпата. А съдът на тълпата, знаем от историята, никога не се засища. Масовите заклеймявания в медиите и социалните мрежи, преди да е доказано кога и какво се е случило, могат да унищожат човешка съдба. И ако после се окаже, че човекът е виновен — нека си изтърпи наказанието, безкомпромисно. Но ако се окаже, че не е?

Второто: години наред не разбирах защо пострадалите мълчат — понякога десетилетия. Отговорът дойде, когато спрях да питам „защо мълчат" и се запитах „пред кого да проговорят". Нашият свят — светът на сцената — е пирамида от зависимости: договорът за следващия сезон, препоръката, поканата — всичко минава през ръцете на по-силния. Проговориш ли срещу него, рискуваш не спор, а професията си. В такава конструкция мълчанието не е избор между истина и лъжа, а между оцеляване и пропаст. Затова закъснялата дума не бива автоматично да се приема за невярна. Понякога тя е просто първата възможна.

Тези две истини не се изключват. Те просто изискват от нас нещо, което тълпата не умее: търпение. Изслушване на пострадалия с цялата сериозност и състрадание, на които сме способни, и оставяне на присъдата там, където ѝ е мястото — в съда, не в социалните мрежи. Знам, че това е бавно. Справедливостта е бавна. Линчът е бърз. Разликата между двете е разликата между цивилизация и джунгла.

И още нещо, което рядко се казва: насилникът няма пол. Агресивни не са мъжете — агресивни са хората на властови позиции, изгубили границата между лични и професионални права. Познавам и мъже, преживели посегателство, които никога няма да проговорят — заради срама, заради стереотипа, че мъжът е „силният". Насилието е болест на душата, а душата, ще стигна и дотам, няма пол.

Покрай всичко това се разгоря и спорът за мъжете и жените изобщо. Един голям диригент си навлече световен гняв с непремерена фраза за жените на пулта. Фразата беше грешна — казвам го без уговорки, защото съм виждал жени диригенти, от които съм учил. Той се извини и обеща подкрепа за всяка своя колежка. И тук е моят въпрос към всички нас: какво искаме, когато някой сгреши с думи — да го унищожим или да го променим? Защото ако целта е промяната, извинението и промененото поведение са победа. А ако целта е унищожението, тогава вече не говорим за справедливост, а за нещо друго, което познаваме от по-тъмни времена. Хората се променят рядко, когато ги унижаваш, и почти винаги — когато им дадеш причина да искат да се променят. Знам го от репетициите.

За „равенството" ще повторя нещо, което съм писал и другаде: мъжете и жените не сме еднакви, но „различни" никога не бива да значи „неравни" — в права, в заплащане, в уважение, във възможности. „Равенство" е дума от математиката, а ние не сме уравнение — ние сме два свята, които се допълват. Разликата е богатство. Неравенството е несправедливост. Който бърка двете понятия, обижда и двата пола едновременно.

А сега — за душата, защото обещах. Имам близки хора с различна сексуална ориентация и ги обичам такива, каквито са. С годините стигнах до едно обяснение, което на мен ми дава мир: тялото ни принадлежи на материалния свят с неговата биология, но чувствата не са част от този свят. Те са необходимост на нашата душа. А душата няма пол и може да разпознае, да обича и да се влюби във всяко същество, което носи сходна душа. За душата полът няма абсолютно никакво значение. Който търси в любовта само биология, не е разбрал нито любовта, нито биологията.

Остана Изтокът, без който няма да е мое писание. Някъде около двехилядната година се запознах със системата на чакрите, докато изследвах гледните точки на различните религии за влиянието на музиката върху човека. Седем енергийни центъра, разположени от основата на тялото до темето. Ще спомена само първия и последния. Първата чакра — свързана със земята, с червения цвят, с физическата ни природа — отговаря едновременно за сексуалността и за агресията. Винаги ми е било интересно, че от седем центъра точно един и същ държи двете. Това обяснява много. Седмата — най-висшата — е Мисълта, Съзнанието, връзката с онова, което на християнски наричаме Бог. И ето го отговора на въпроса, с който започнах: според гледната точка на Изтока, човек може да е достигнал върхове в изкуството и в същото време да носи тежко болен център някъде ниско в себе си. Талантът не е гаранция за морал. Никога не е бил. Затова и не бива да се учудваме, а да се научим да гледаме човека цял — с възхищение към дарбата и с ясен поглед към делата. Възхищението не оправдава делата. Делата не отменят музиката. Тежко е, но е честно.

И понеже в едно цивилизовано общество болните ги лекуват, а не ги убиват — да, вярвам, че и насилникът е болна душа. Но нека бъда пределно ясен: лечението не отменя нито наказанието, нито — преди всичко — защитата на пострадалите. Първо се спасява давещият се, после се разсъждава за душата на бутналия го.

Сега се връщам на Битие 2:7, както обещах. Пръст — и дихание. Глина — и Дъх. В нас съжителстват два свята, крайно различни по своята същност: тленен и духовен. Дори Църквата не би оспорила това. Първата чакра е глината. Седмата е Дъхът. И цялата драма на човека — включително драмата, с която започнах това писание — е разликата в растежа на двата свята. Технологично летим. Духовно куцаме. Дали не е точно това причината за агресията наоколо? Дали не сме станали като собствените си смартфони — функциониращи и реално несъществуващи?

Но ако сте стигнали дотук, вече знаете решението. Трябва да изравним баланса. Не са ни нужни скандали — нужно ни е да осъзнаем важността на всяко глинено човече, да видим в човека до нас детето със светла душа. Нали знаете, че в определен смисъл все още сме деца? Трябва да бъдем мъдри в избора на пътя. Трябва да сме силни, за да издържаме на изпитанията. И трябва винаги и навсякъде да виждаме красивото, защото само красотата придава онзи последен щрих, който осмисля живота ни. Аз с красотата нямам проблем — музиката, която мога да изживявам всеки ден, ми дава силата да вървя напред, въпреки проблемите, въпреки хората с глинени сърца, понякога — въпреки самия мен. А на всички вас ви остава да изберете. Можете да отричате, да унижавате, да мразите. Или можете да спрете, да се огледате и да тръгнете по онзи път нагоре, който сами си изберете. Ако успеете да разтопите глиненото си сърце, посоката ще бъде без значение. Защото там, накъдето сме се запътили, се стига само със светлина, струяща от сърцето. Светлина от онзи Дъх, стаил се в нас, чакащ отново да си спомним кои сме.