За (не)равенството между жените и мъжете

Поредната разгорещена дискусия около мен ме провокира да пиша по тема, която по принцип винаги съм избягвал — защото знам, че мнението ми се различава от това на много хора, които уважавам. Моля, преди да ме отпишете, дочетете до края. Възможно е да установим, че всъщност спорим не за същността, а за една дума.

Темата е (НЕ)РАВЕНСТВОТО МЕЖДУ ЖЕНИТЕ И МЪЖЕТЕ.

И ето го моето „еретично" твърдение: когато чета и слушам споровете по темата, ми прави впечатление, че хората казват „равенство", а много често имат предвид „еднаквост". А това са две различни неща и объркването им вреди и на двата пола.

Да започна с онова, което за мен не подлежи на никаква дискусия. Равенството в правата, в достойнството, в заплащането за един и същи труд, във възможността да учиш, да се развиваш, да заемаш всяка длъжност, за която имаш качества — това е безусловно. Не е тема за спор, не е въпрос на мнение, не е „западна мода". Това е основата на справедливото общество и всяко отклонение от него е несправедливост, която ощетява всички ни. По този въпрос нямам „различно мнение" — имам категорично.

Спорът ми е с другото — с идеята, че за да сме равни, трябва да сме еднакви. Ами не сме. И слава Богу.

Ще дам примери от личния си живот, при това не в моя полза. Когато дъщеря ми на няколко пъти успя да се нарани лошо, жена ми реагираше всеки път практично и хладнокръвно, докато аз изпадах в дива паника. Единия път, когато се наложи да ходим до Пирогов, лекарят ме погледна и попита кого първо да прегледа — раненото дете или мен. Твърдо съм убеден, че по издръжливост на болка и на стрес аз не мога да се меря с жената до мен. Това „равенство" ли е? Не. Това е разлика. В моя ущърб, при това.

Друга разлика: ако не бяха хората, които са важни за мен, бих влязъл в магазина, бих купил трийсет еднакви тениски и с това бих приключил модната част от живота си. Не че не съм го правил. А жена ми помни как съм я погледнал преди двайсет години, но аз, дори животът ми да зависи от това, не мога да се сетя с какви обици е била вчера — независимо че повечето съм ѝ ги подарявал аз. Виждаме различни неща, запомняме различни неща. Не намирам това за лошо. Намирам, че се допълваме.

Сега да погледна в моя професионален свят, защото там разликата между „равенство" и „еднаквост" се вижда най-ясно. Виждал съм страхотни жени диригенти. Но когато оркестрантите ги хвалят, често казват, че се държали „мъжки", имали „здрава ръка", владеели оркестъра „като мъж". Аз, ако бях жена, бих се обидил на такава похвала. Защото тя всъщност казва: приемаме те, доколкото приличаш на нас. А най-хубавото, което може да се каже за един диригент — мъж или жена — е, че дирижира като себе си. Денят, в който спрем да броим кой на пулта е мъж и кой жена, а започнем да слушаме само музиката, ще бъде денят на истинското равенство. И той наближава, с което светът на музиката само ще спечели — както спечели всеки оркестър, отворил вратите си за всички таланти, а не за половината.

Има и едно обяснение за произхода на разделението, което съм чувал от умен човек: в праисторически времена ролите са били въпрос на оцеляване — едните са пазели огъня, другите са ходели срещу зверовете. Но нека бъдем честни: аз от десетилетия не съм срещал зверове, освен понякога в огледалото сутрин. Светът се промени, а щом причината за старите роли я няма, няма причина и ролите да са окови. Семейството днес не се крепи на разпределение по пол, а на нещо много по-просто и много по-трудно — двама души да се уважават и всеки да поема своята част. Проверено от личен опит: работи.

И така, финалът ми. В оркестъра цигулката и фаготът не са еднакви. Различни са по всичко — по тембър, по функция, по характер (който е работил с фаготисти, ме разбира). Но в партитурата са абсолютно равни: без който и да е от двата, музиката е непълна. Никой диригент не иска от фагота да звучи като цигулка. Иска от него да бъде най-добрият възможен фагот. Ето това мисля за мъжете и жените. Не еднакви. Равни. И незаменими един за друг.

А сега отивам да покажа този текст на жена си. Тя ще каже, че съм разбрал всичко наполовина. Вероятно ще е права. Другата половина се надявам да ми я обясни — както обикновено.

ПП: И понеже обещах да не ставам прекалено сериозен, ще завърша с един мой любим виц — за това как не сме еднакви:

Учените решили да разберат каква е разликата между мъжкото и женското мислене и провели тест с един-единствен въпрос: „Каква е вероятността, като излезете на улицата, да срещнете динозавър?"

Мъжът работил три дни. Използвал най-модерните технологии за изчисления, вкарал в задачата вероятността да се намери оцеляло динозавърско яйце, зародишът да не е загинал, никой да не го е открил в продължение на хилядолетия... Накрая, изморен и потен, но горд, представил отговора си: „Вероятността е 0,000437%."

Задали същия въпрос на жената. Последвал моментален отговор: „50% — или ще срещна, или няма да срещна."

Три дни изчисления срещу три секунди мисъл. И забележете — и двамата са прави. Просто аз, ако утре на улицата наистина ме чака динозавър, знам при кого от двамата бих отишъл за съвет. При нея. Тя поне няма да закъснее с три дни.