За омразата, присъдата и прошката

ЛОША ТЕМА / АКО ИСКАТЕ ДА МЕ ХАРЕСВАТЕ, НЕ ЧЕТЕТЕ ПО-НАТАТЪК.

Искам да кажа нещо по една тема извън музиката. Такава една... трудна за мен тема. Повод ми дава един публичен случай от тези дни — няма да споменавам имена, а и не е нужно, защото важен е принципът.

Признавам си, чисто човешки и аз имам своите въпроси как се натрупват големи богатства за кратко време. ОБАЧЕ! Есенцията на демокрацията е в спазването на човешките права и свободи. Това не е мил и красиво звучащ израз, а основополагащ принцип на днешната европейска цивилизация. Вероятно повечето от вас знаят, че след края на голямата война хората се захващат да изградят един по-добър свят и през 1948 година приемат Всеобщата декларация за правата на човека. А нейният член 11 започва така:

„Всеки човек, който е обвинен в престъпление, има право да бъде считан за невинен до доказване на неговата вина, в съответствие със закона, в публичен процес, по време на който са му били осигурени всички необходими гаранции за неговата защита."

(По една друга проблемна тема, може и да го дочетете целия член 11, ама това е за друг път.)

Впрочем, през 1992 година Народното събрание на България официално ратифицира със закон Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, в която също има такъв текст в член 6:

„2. Всяко лице, обвинено в криминално престъпление, се счита за невинно до доказване на вината му в съответствие със закона."

В момента у нас се развива случай, при който човек, още неосъден от никакъв съд, вече е обявен за виновен от публичността. И — това за мен е най-обезпокоителното — с широката подкрепа на обществото. Разбирам напълно желанието за справедливост, то е здравословно и е двигател на всяка правова държава. Разбирам и институциите, които са длъжни да действат, когато имат съмнения. Но точно затова е важно всичко да мине докрай през съда, с всички гаранции, които сами сме си обещали. Когато присъдата се произнася от публиката преди процеса, губим всички — независимо какво ще се окаже накрая.

В тези дни всички си спомняме с тъга действията на Народния съд. Онези хора от 1945 година също са смятали, че са прави. И също са имали подкрепата на голяма част от обществото! Винаги съм твърдял, че държавата не е чудовище, а само механизъм, който може да бъде използван както ни хареса. Как ни харесва, обаче, решава обществото. То решава дали иска законност, или зрелища.

Съжалявам, никога не съм предполагал, че ще ми се наложи да пиша в защита на принцип, който би трябвало да е очевиден. Но ако тръгнем по този път... днес е един, утре може да бъде всеки от нас. И вината няма да е в „системата".