За политиката днес

Преди много време, когато политиката още не беше „професия", а обединяване на хора около определени идеи, лявото и дясното са били простички понятия. Най-общо казано, левите са се борили за надмощие на социалните интереси над икономическите, а десните — за превес на икономическите над социалните.

Идеята е била, че който и да се застои за по-дълго във властта, проблемите са в кърпа вързани — ако са левите, фалира държавата, ако са десните, обеднява обществото и се стига до сътресения. Затова са измислени и мандатите — за да се сменят периодично едните и другите и да не страда за дълго нито отделният човек, нито стопанството. Погледнато така, лявото и дясното не са врагове, а махало — и здравето на една демокрация се познава по това, че махалото се люлее свободно.

Днес много от това е объркано. Ляво и дясно все повече се превръщат в етикети, лишени от съдържание, и то не само у нас. Стига се до парадокси — партии с леви имена и десни политики, десни партии със социални обещания, а на международната сцена симпатиите често се разпределят по логика, която няма нищо общо с оригиналния смисъл на двете думи. Възможно е точно това объркване да е една от причините толкова хора да махнат с ръка на политиката изобщо.

И ето го истинския проблем, който ме тревожи: вече е трудно да подкрепиш или обсъдиш дадена идея сама по себе си. Защото ако мнението ти съвпадне по злощастна случайност с позицията на някоя партия, на следващата сутрин се събуждаш с щампа на челото — „комунист" или „фашист", според случая. Идеите престанаха да се обсъждат по същество; обсъждат се според това кой ги е изрекъл. А една идея не става по-вярна или по-грешна от устата, през която е минала.

Казах в началото, че политиката е станала „професия", и искам да обясня какво влагам в тези кавички, защото те са важни. Нямам нищо против професионализма в политиката — напротив, управлението на държава изисква знание и умение като всяка сложна дейност, и аз бих се радвал законите да се пишат с участието на повече юристи, а решенията за културата, здравеопазването или образованието да се взимат с гласа на хора, прекарали живота си в тези сфери. Проблемът е друг — когато политиката от призвание се превърне само в кариера. Разликата е проста: призванието пита „какво мога да дам", кариерата пита „какво мога да взема". И когато втората нагласа започне да преобладава, между управляващи и управлявани се отваря пропаст — гражданите започват да усещат политиците като отделно съсловие със свои интереси, а това усещане е отрова за всяка демокрация, защото демокрацията се крепи на обратното: на убеждението, че властта е служба, взета назаем от хората и връщана на всеки избор.

Затова и финалът ми е отправен в две посоки. Към политиците: не унищожавайте противника с обиди и епитети — аргументирайте се с факти и не забравяйте, че лявото и дясното в политиката са като Ин и Ян в Изтока: не се побеждават, а се допълват, и едното без другото губи смисъла си. А към всички нас, останалите: нека съдим идеите по съдържанието им, а не по цвета на знамето над тях. Защото политиката, в края на краищата, е като огледалото в антрето — може да не ни харесва какво виждаме в него, но образът е наш.