За прецизността в професиите и музиката

Когато съм уморен и реша да си почина малко, се спирам, сядам в някое заведение и си поръчвам кола или студен чай. В такива моменти тези напитки ми действат, както действат на нормалните хора виното и ракията. Уви, онова в главата ми никога не е уморено и продължава на празен ход. И сега така...

Та, мисля си, ако хирургът оперира няколко сантиметра встрани, същият ли ще е ефектът от операцията? Или ако писателят използва от време на време съседни букви на клавиатурата? А хлебарят, ако забави малко повече хляба във фурната? Или пък служителят в банката, ако реши да изнамери „свой“ курс за обмяна на валутата, която искам да купя? За шофьорите и знаците на магистралата няма да питам, то там резултатът добре се вижда, имаме вече и специален термин – „войната по пътищата“...

Мисля, мисля, пък се сетя, че се занимавам с музика. Отварям нотите, поглеждам ги и се чудя – някога чувал ли съм ги по начина, по който ги е написал авторът? И ме напушва истеричен смях.

Още си почивам, така че ме нападат спомени. Често, когато дирижирам в опера, чувам репликата: „Вие сте много добър диригент и обичате певците“. Чудят се хората, които ми споделят тези мили мисли, защо само се усмихвам срамежливо. В този случай „срамежливо“ произлиза от „срам“. Чувал съм за себе си и обратното твърдение в оперния свят – че съм симфоничен диригент и не обичам певците. И пак се усмихвам – този път без срам, но тъжно. Защото знам кога предизвиквам едното и кога – другото твърдение. Когато следвам с оркестъра солистите накъдето ги поведе моментът, излизам добър диригент. Когато реша да следвам предписанията на автора, излизам неприятел на певците.

А аз всъщност разбирам солистите. Те са отпред, те носят вечерта, тяхното име е на афиша и тяхното сърце бие най-силно. Естествено е да искат думата. Само че моята работа си има име: в речника срещу английската дума conductor стои „проводник“. Най-обикновен проводник на написаното от автора в нотите. Не от мен, не от солиста, не от музиковеда. От автора.

Или пък ми обясняват, че това, което правим, е „интерпретация“. Пак поглеждам в речника. Срещу „интерпретатор“ стои простичката дума „преводач“. Преводачът превежда мастилото в звук. За да разберат слушателите какво е искал да им каже авторът.

Един бивш директор на Софийската филхармония обича да ми казва: „Смъртта на музиката идва с безсмъртието на изпълнителите“. Когато вместо да сме инструмент за изразяване на безсмъртната музика, превърнем музиката в инструмент за изразяване на нашето безсмъртно его.

Мисълта ми бавно се връща към хирурга от началото и се улавям, че му завиждам по най-хубавия начин – в неговата професия никой не нарича отклонението от предписаното „интерпретация“. Дано и ние в музиката си го припомняме по-често.