За протеста на хората на изкуството

Днес хората на изкуството в България протестираха. Аз лично възприемам този протест по-скоро като символично действие срещу мястото на културата в обществото ни, понеже точно в момента и културното министерство, и комисията по култура полагат така или иначе сериозни усилия за повишаването на финансирането на изкуствата. Силно се надявам тези усилия да се увенчаят с успех, който да бъде усетен от хората.

Друго беше за мен натъжаващото — колко точно хора от обществеността излязоха да подкрепят културните дейци?

Наясно съм, че животът може да продължи и без музеи, без концерти, без книги... но това би бил един сив, тъжен живот.

Може би и ние от културния сектор трябва да се замислим какво ни липсва в комуникацията със сънародниците от другите сектори...

Чух и прочетох също мнения, че „ако са добри, да се самоиздържат“. Ами не, никъде по света не е възможно „високите“ изкуства да се самоиздържат. Развлекателният бизнес може, макар че и на него в момента не му е лесно. Но онези области от изкуствата, които ни дефинират като нация и като цивилизация — те не са пазарна икономика, те са училище по емпатия и себеопознаване!

А ето и финансовото изражение на проблема. В държавния сектор на изкуствата работят около 5500 човека. Ако всички са на еднакви основни заплати (а те не са) от например 2600 лева — цифрата е от исканията на синдикатите — и средният стаж на работещите е 25 години (а той на повечето места е по-голям), то нужната сума в бюджета за една година е 261 690 000 лева. Ако фондът за заплати надхвърли 70% от бюджета, дейността ще бъде компромисна и на места силно занижена. При минимален бюджет за издръжка и дейност нужната сума за сценичните изкуства, ако всички заплати са еднакви и водещ артист в театъра или операта получава колкото член на хора или тутист в оркестъра, би била 373 842 857 лева. Тоест, с около 170 милиона повече от предвидените за целта средства в проектобюджета. А художественото изражение на проблема, за което никой не говори, би поставило въпроса на фундаментално друго ниво.

Признавам, протестите не са любимата ми форма на разговор — тълпата рядко чува нюансите, които всеки отделен човек в нея иначе би доловил. Но понякога е полезно това да се случва като призив към обществото: „Хей, и ние сме също тук, и ние сме част от вас“...

Пък и подобни събития могат да ни служат като барометър за отношението, което сме изградили към себе си през годините.