За протестиращите и полицията

Повод за това писание е случващото се пред парламента в последните дни. Осъзнавам, че позицията ми е малко нестандартна, и приемам всяка критика и всяко различно мнение. Кървищата пред парламента ме накараха да се замисля за двете страни — протестиращи и полиция. И за това, че май всички забравяме третото действащо лице.

ПРОТЕСТИРАЩИТЕ

Да започна с най-важното, за да няма недоразумения: протестът е основно право във всяка демокрация. Хора, които излизат на площада, защото не са съгласни, са признак на живо общество — мълчаливите общества са болните. Затова нямам и не мога да имам проблем с това, че хората протестират.

Имам друг проблем — с това, което се случи с този протест по пътя. В началото той имаше искания. Конкретни, основателни, човешки — за поносим живот, срещу задкулисието, срещу монополите. С времето обаче исканията някак се стопиха и на тяхно място остана едно-единствено скандиране, все по-силно и все по-празно. Протестът от „за нещо" се превърна в „срещу някого". А това е важна разлика. Защото протест с искания може да бъде удовлетворен — исканията или се изпълняват, или управляващите си отиват, задето не са ги изпълнили. Но протест, останал само на омразата, не може да бъде удовлетворен с нищо. Той може само да се изтощи. И най-тъжното — в омразата се удавят точно основателните искания, заради които всичко е започнало. Затова, ако мога да пожелая нещо на всеки площад, то е: пазете си исканията. Те са силата ви. Омразата е силата на други.

А „демократичността" на разбитата обществена собственост и на летящите павета няма да коментирам — тя се коментира сама.

ПОЛИЦИЯТА

Мнозина се радваха в началото, че полицията „подкрепя протеста". После мнозина я обвиниха, че на четиридесетия ден е била агресивна. И в двата случая, струва ми се, искаме от полицията нещо, което тя не може и не бива да ни дава — да взима страна. Работата на полицията не е да отсъжда кой е прав. За това има други институции. Работата ѝ е да пази реда и закона — и, което често забравяме, да пази самите хора. Единият полицай го каза на протестиращ по-точно, отколкото аз бих могъл: „Не пазим тях, пазим вас."

И нека не забравяме, че под шлемовете има живи хора. Хора след месец извънреден труд, на улицата, под огромно напрежение, между два гневни свята. Хора, мнозина от които в личните си убеждения вероятно споделят исканията на площада — и въпреки това стоят там, защото законът не пита за убеждения. На протестиращите им е тежко — затова протестират. На политиците също не им е леко. Но най-тежко в тези дни е на онези по средата, чиято задача е да не пламне искрата. Едно общество се познава и по това дали умее да види човека в униформата.

И ТРЕТОТО ЛИЦЕ

Писах вече по темата и няма да се повтарям надълго: най-силният глас на гражданина в една демокрация си остава бюлетината. Площадът е висока температура — сигнал, че организмът се бори. Но температурата не лекува; лекува лечението, а то в демокрацията минава през избори, през институции, през търпеливото и скучно всекидневие на гражданското участие. Ние сме млада демокрация. Никой никога не ни е учил какви отговорности носи тя със себе си — учим се в движение, с грешки, понякога с павета. Този път имаме тепърва да го извървим. И той няма да бъде лек.

Но ще кажа нещо, в което искрено вярвам: научим ли се веднъж — и протестиращите, и полицаите, и политиците, и негласуващите — че сме един и същи народ, който спори за посоката, а не врагове, които воюват за оцеляване, тогава и площадите ни ще станат това, което са в зрелите демокрации. Място, където обществото говори високо. А не място, където се разпада.