За Силата и за разочарованието от Последния джедай

STAR WARS !!! SPOILERS !!! STAR WARS

Започвам направо и без въведение! Според мен този епизод завърши една почти неуверена крачка от предишния (а също и Роуг уан) — да изземе изключителната „собственост" на джедаите и ситите над Силата.

В оригиналните филми тя беше важна, доколкото е силата (оръжието) на двата ордена. Силата бе оръжие, но и цяла философия за тези, които си служат с нея. При това добра философия.

В създадените в последните години игри изкристализира и кодексът на джедаите:

Няма емоция, има покой.

Няма невежество, има познание.

Няма страст, има мир.

Няма хаос, има хармония.

Няма смърт, съществува само Силата.

В новите епизоди (1-3) Силата бе съвсем принизена, с въвеждането на мидихлорианите. Беше си направо обидно отношението към онази дарба, която прави джедаите и ситите различни от останалите хора. Вместо те да са средство за въздействие на Силата в света, тя бе представена като тяхно средство за упражняване на власт, различна по вид, но еднаква по предназначение със светлинния меч. Дарбата им бе показана не като способност да получават достъп до обединяващата всичко енергия на този свят, а като „фокуси" за влияние над околната среда...

После дойде епизод 7 и режисьорът ни уби с твърдението, че новите „лоши" не са част от сит-ордена, а са нещо различно. Маз Каната пък беше някъде в сивия сектор и малко престъпник, ама добра душа... и имаща достъп до Силата.

След това се появи и междинният епизод Rogue One, който бе рекламиран като филм без джедаи. (Признавам, че това уби донякъде първоначалното ми желание да го гледам). Явно беше обаче, че главната героиня Джин Ерсо притежаваше потенциал, който, макар и никога да не разви, ѝ помагаше във възлови моменти. И разбира се, голямата изненада — Чирът Имуе от ордена на Пазителите на Уилс, който не бе джедай, дори не умееше активно да ползва каквито и да било „трикове", но въпреки това явно имаше достъп до Източника, от който нашите любими джедаи и сити черпят енергия, а мантрата му беше — Силата е с мен и аз съм едно със Силата.

И накрая ни се изсипа и епизод 8 на главите. В който Люк обяснява, че джедаите са били надменни в разбирането си, че едва ли не само те имат право на достъп до Силата и тя би изчезнала с тях. И заявява най-безцеремонно, че джедайският орден трябва да прекрати своето съществуване. И дава безценен урок на Рей — разбирането за това какво е Силата. А именно: всичко! Или по-точно — онази енергия, която свързва всичко в цялото, което ние възприемаме като Вселената. Аз лично приех твърдението с лекота, защото то ми харесва.

Харесва ми идеята, че не Силата е наш инструмент, а ние сме част от нея.

Въобще идеята, че Силата е всичко и всички, че не става дума за борба на добро и лошо, а за баланс, води до съвсем друга логика. И по тази логика, ако няма силно изразено „могъщо" „добро", няма да има и такова „зло"... По тази логика джедаите, ситите и въобще всички същества, които използват отключения си достъп до Извора на енергия на този свят, за да му въздействат и да го формират по своите желания и морални норми, са не пазители, а отклонения. Защото „баланс" означава спокойствие без големи амплитудни скокове към Светлина или Мрак. Което води до извода, че Силата е неутрална и за нея няма наистина „добро" и „зло". И винаги, когато балансът бъде загубен чрез залитане в едната посока, „Силата се пробужда" в някого, за да се изравнят полюсите. (А дали „събуждането" в Рей не е точно това — резултат от наличието на двама могъщи представители на „тъмната" страна и то в момент, в който Люк се е „отделил" от Силата и няма кой да компенсира със „светлина", за да има баланс?) По тази логика Силата дори може да има свое съзнание и просто да търси изравненост без пикове. Просто спокойствие. Но пък струва ли си свят, в който всичко е изравнено и няма развитие?...

На мен, всъщност, ми е забавна мисълта да сравнявам в някаква степен Силата с нашите представи за Бог. Но това е друга тема.

Остава въпросът защо се появяват тези амплитудни пикове на хора с крайни представи за света и достъп до обвързващата всичко енергия. Ако използваме една тъжна теория от нашата действителност (тук и сега, а не преди много години в една отдалечена галактика), че само страданието носи развитие, защото щастието в дългосрочен план кара човек да губи мотивация (поради нежеланието за промени... кой ли би искал щастливите мигове да свършват...), то тогава би се обяснило и появяването на Валкорион, Сидиъс, Сноук (и защо не Хитлер и Сталин) и прочие, защото тяхното съществуване би предизвикало появата на антиподите им, като Сател Шан или Йода... Ако сравним Светлината и Тъмнината, или пък Доброто и Злото, с една чаша, пълна с вода, то желанието на Силата би било вероятно водата да е с температура, равна на околната среда. Ако обаче половината от водата е гореща, а другата половина — студена, то техният опит за смесване и взаимно балансиране би довел до движение. А движението е символ на живота, както неговият антипод — застоят — е символ на смъртта.

Може би точно това е проблемът със Силата — че търси баланс, но същевременно пази и живота и затова търси движението... което всички се надяваме да е напред.

Впрочем, иронично е от тази гледна точка търсенето от страна на джедаите на Избрания, който да донесе баланс в Силата, защото ако горното заключение е вярно, то самите джедаи са отклонение от този баланс. А кой знае, може би Анакин/Вейдър наистина е бил този избран, защото, подобно на Реван преди него, е успял да премине (двупосочно!) и от двете страни на разделителната линия между Светлината и Мрака, показвайки ни (без ние всъщност да го разберем), че деление няма, Силата е единна в своята цялост и всичко друго е плод на нашите предразсъдъци...

Остава, разбира се, и въпросът с Рей и Рен. Дали тя е само „светла", а той — само „тъмен"; дали те са черно-бели или са цветни в своето отстояване на принципи и гледни точки (помните ли думите на Оби-Уан?...); дали са двете страни на една и съща монета или са две крайности, които се привличат, за да се саморазрушат? И една малко странна мисъл: възможно ли е, напук на всичко, точно сега да се е появил Избраният, но това да бъде не един човек, а двама, различни в почти всяко отношение — зло/добро, нихилизъм/емпатия, мъж/жена...

Дисни разбиха представите ми за света на Междузвездни войни. Но това би могло да се окаже и нещо хубаво и от един полярен досега свят да бъде създаден свят на цветност и многообразие. Многообразие с един-единствен корен — Силата.

За повечето от нас би било доста тъжно, ако горното се окаже истина и героите, с които живеем от 40 години, се окажат само плод на някаква фикция. От друга страна, ако всичко описано тук е вярно, то това би означавало, че във всеки един от нас съществува порта, зад която се намира личният ни достъп до Енергията, която обединява света в едно цяло. И остава само да намерим ключа...

Дотук за онова, което филмът ми даде. Сега за онова, което отне.

Искам да обясня защо филмът е така мразен от феновете на сагата, въпреки цялата си брилянтност. Проблемите са само три, останалото са опити за оправдания.

Аз много обичам да ходя на кино. Ходя от дете. Само ще кажа, че гледах „Нова надежда", която тогава се наричаше просто „Звездни войни", преди да стана на 10.

Години наред гледах ВСИЧКИ филми, които излизаха на големия екран. После избухна демокрацията, завесата вече не беше желязна и през нея започнаха да навлизат все повече и повече филми... докато един ден разбрах, че няма професия „професионален зрител", че не мога да изгледам всичко, което стотиците филмови компании издават всяка година, че трябва да избирам между моя живот и киното. Станах избирателен. С времето установих кои филми ме карат да мечтая и кои ме депресират. И вече беше лесно.

Трябва да кажа, че Star Wars си остана химн на живота ми. Дълго време не си давах сметка за това, а и не ме интересуваше. Но често се заслушвах в споровете на различни колеги и приятели и в един момент имах отговора на въпроса, който никога не си бях задавал: защо точно Star Wars?

Спирам за момент, за да уточня, че жена ми харесва съвсем друг тип филми, което си беше тежък шок за мен. Когато се наложи да приема този факт, започнах да се оглеждам наоколо и установих, че мъжете и жените принципно харесват различни филми (разбира се, винаги има изключения).

Повечето жени обичат емоционални филми, с дълбока психология, показващи човешките отношения, без боеве, с реалистичен (разбирайте „тъжен") финал. Без жена ми. Тя не обича емоционални филми. Другото съвпада.

Повечето мъже обичат... не, не боеве. Боевете са следствие и смея да твърдя, че в някаква степен ни ги налагат като модел от Холивуд. Мъжете обичат това, което обичат (но не винаги им се получава) и в живота. Да могат. Да са силни. Да са победители. Да са герои.

Вероятно сте забелязали също, че повечето приказки (пак с изключения) са с хепи енд. (Тук жена ми ще ме попита с лоша усмивка: и Андерсен ли?) Свършват там, където обикновено в реалния живот идва „събуждането". Но фактът, че повечето мъже харесват филми за герои, означава, че жените са обикновено прави, когато твърдят, че мъжете „не са пораснали". Нека всеки мъж си признае, че поне веднъж в живота си е чувал тази реплика...

Впрочем, в последно време има една нова тенденция във филмите за „герои" — да бъдат мрачни и не задължително с хепи енд. Някои казват, че това е така, защото е модерно. Други — защото е реалистично. Аз по някаква случайност установих, че това започна да се случва горе-долу по времето, когато светът около нас стана осезаемо по-сложен и много по-малко склонен към прости отговори. Най-вероятно това е хубаво — зрелостта обикновено е хубаво нещо. Но аз въпреки това предпочитам да си запазя детската страст към героите и към щастливите финали.

Честно, колко мъже познавате, които не искат да са герои и не обичат хепиенда?

И така, какво представлява оригиналният филм Междузвездни войни, преди Дисни да купят компанията на Лукас?

Нека ви го разкажа:

Във филма се разказва за едно абсолютно обикновено момче, което обича да мечтае, но реално няма шансове да стане друго освен фермер, като приемните си родители.

Това е историята на 99% от хората по света, които в един момент се налага да приберат мечтите си в някой шкаф, за да оцелеят в заобикалящия ги битовизъм.

Само че се случва нещо и изведнъж това момче се оказва в кораб, управляван от авантюрист, който е видял какво ли не, придружавано от един от последните рицари в света, който му помага да открие в себе си неподозирани сили, докато търси да спаси принцеса в беда. Освен това се оказва, че отдавна убитият баща на момчето е бил също рицар, от отдавна забравена епоха, и е убит лично от един от най-лошите. И така, момчето не само спасява принцесата, но и спасява благородната нелегална опозиция, която се бори с най-големия тиранин на света и неговия пръв помощник — страшилището, убило баща му. Спасява я, като успява да извърши почти невъзможното и унищожава най-страшното оръжие за масово унищожение, създавано някога, което никой друг не успява преди него да унищожи.

Схващате ли? Това е приказка за пораснали деца! И е само първият от много филми за това момче и неговото семейство! Това е историята-мечта, която сънува нощно време всяко малко и всяко пораснало момче!

И филмите разказват историята по-нататък:

Момчето намира страхотни приятели — авантюриста с най-бърз кораб на света, красивата принцеса и странното голямо и силно същество, с което е по-добре да не се заяждаш. Намира и най-великия учител на рицари в света, всъщност последния оцелял рицар въобще, и се обучава при него. Бори се с лошите и търпи загуби, но се измъква по невъобразими начини и в крайна сметка става по-силен. Внимание: оказва се, че баща му не е убит, а е най-известният злодей на света, от когото всички се страхуват.

По-нататък разбираме и други подробности — баща му, който е лорд, е бил най-голямата надежда на рицарите за спасение на света, преди една измама и смъртта на любовта на живота му — майката на момчето, която е обичана от всички кралица! — да го превърнат в злодей! И прекрасната принцеса му е сестра!

Какво се случва накрая? Момчето става рицар, успява да спаси приятелите си и цялата благородна опозиция, успява да стори невъзможното и да събуди отново доброто у баща си, който умира, помагайки му да победи зловещия император, за да възтържествува на света доброто!

Е? Помните ли началото? Едно абсолютно обикновено момче... А накрая? Рицар с необикновени умения, напомнящи магия, с възможно най-благородно потекло, унищожил зловещата империя, победил най-силните възможни противници и спасил света!

Това е, за което мечтае всяко дете! Без значение дали е на 10 или на 50 години! И това ни бе отнето от режисьора Райън Джонсън.

Ето историята на Джонсън, разказана в The Last Jedi, в три точки:

Първо. След много години разбираме, че момчето, което вече е пораснало, е рицар, обичан герой и жива легенда... и се е провалил. Изплашва се. Вдига оръжие над спящия си племенник. Бива победен. Отказва да се бори и избягва. Скрива се от всички, включително и от най-близките си приятели и от сестра си. Отказва се и от необикновените си умения и заявява, че майната им на рицарите, те трябва да умрат. Накрая все пак решава да помогне на обречената си сестра и на последните останки от онези добри хора, с които навремето е победил злата империя, да избягат. И докато помага, се изтощава толкова много, че умира.

Второ. Появява се нова героиня, която има умения, подобни на тези на провалилия се рицар, има и неговия едновремешен ентусиазъм и желание да помогне доброто да възтържествува. Има само един проблем — търси родителите си, които е загубила като малка. Сега си спомнете за това за какво мечтаят момчетата — за герои, силни, благородни и съвсем не на последно място (още по-добре, ако е голяма тайна и никой не знае дълго време за нея) — с благородна кръв, наследници на велики родове от отминали велики епохи... Това го знае всеки, не случайно и Фейсбук е пълен с тестове за миналите ви животи, в които сте или Цезар, или Клеопатра, но никога клошар от времето на Голямата депресия... И феновете мечтаеха в продължение на две години и спореха от кой род ще се окаже момичето. Е, режисьорът ни поднесе и тук изненада — от никакъв род не е момичето. Просяци-алкохолици, продали детето си за още пиене... И после умрели. Не, не са убити. Няма драма. Умрели са от алкохолизъм. Как да не го „обичаш" този режисьор...

Трето. Противникът — Великият злодей, който е толкова велик, че всичко знае и може, демонстрира наистина впечатляваща и необикновена сила и мощ, чете мислите на хората и със силата на мисълта си кара хора и предмети да летят из въздуха. И бива убит от своя ученик ей така, между другото, докато си стои на трона. По средата на втория от общо три филма...

Във филма има и други моменти, които феновете наричат „грешки". Не, не са грешки. Режисьорски решения са. И не са непременно лоши, но демонстрират едно и също нещо — незачитането и неуважението на Джонсън към каноните, създадени от старите филми, които са направили от сагата легенда.

Към всичко това трябва да добавя, че през последните 20 години съществуваха поредица книги от известни писатели за живота на Люк Скайуокър и неговите приятели, с интересна история, с различни завои, но в крайна сметка — героична и впечатляваща. Когато Дисни купиха фирмата на Джордж Лукас, веднага обявиха тази вече известна история от книгите за „невалидна". Това беше първият голям удар за феновете. После „убиха" и Хан Соло, който умря от ръката на сина си. Миналата година бе изключително тъжна за феновете, защото почина актрисата Кари Фишър, която е в ролята на принцеса Лея. Което означава, че и във филма предстои нейната кончина. И сега това...

Е, дали разбирате реакцията на феновете?

Извън всичко написано, трябва да кажа в името на истината, че филмът е впечатляващ във всяко друго отношение — историята е интригуваща и с изненадващи обрати, операторската работа е фантастична, актьорите играят прекрасно, има много красиви кадри и чудесна, но не натрапчива хореография в индивидуалните боеве. Независимо какво ще чуете от феновете на Star Wars, атмосферата е невероятна и напомня донякъде на стила на оригиналните филми от сагата. Работено е видимо и за изкарване на вътрешната борба у хората и човешките взаимоотношения, нещо, което не сме виждали в далечната галактика от 1983 година насам. Има и хумор, който на мен не ми натежава, напротив, събужда някаква носталгия. И нещо, с което Star Wars се отличават от повечето други подобни ленти — има отново уж „случайни" реплики, които да предадат на зрителя неусетно философските послания на сагата. Да! Star Wars е филм, пълен не само с битки, ефекти и идеология, но и с послания, които могат да ни помогнат в нашия, не чак толкова героичен живот!

Завършвам това, станало вече дълго писание, с три от посланията на The Last Jedi:

Предавай винаги нататък това, което си научил!

Най-великият учител е провалът!

Надеждата е като слънцето — ако вярвате в нея само когато я виждате, никога няма да преживеете нощта!