За театрите, оркестрите и парите на културата

През февруари 2016 дебатът за „оптимизирането“ на театрите пламна с пълна сила. Ами, не съм съгласен! И понеже в спора се казаха много неща, ще опитам да подредя аргументите си.

1. В момент на финансова криза думата „оптимизиране“ звучи в съзнанието на изстрадалите хора прекалено много като „съкращения“. Разбирам, че управляващите търсят по-ефективна система — това им е задължението. Но точно затова езикът има значение.
2. В Италия има държавни театри. Просто се финансират не от „културно“ министерство, а от регионите — на български: от областните управители. Което пак е държавата, просто структурата е различна. По този начин стоят нещата и в Германия.
3. Нямаме 8 филхармонии. В смисъл, имало е, но от 1999 година насам те са били редуцирани на два пъти и в момента са 1.5 филхармонии (София и Плевен). Дори да добавим симфониетите, които са 3 и с по около 35 човека състав, пак не стават 8.
4. Идеята за открити сцени ме притеснява — откритите сцени биха давали хляб на чуждите състави, както беше през последните 30 години в Испания. Но дори испанците се усетиха и започнаха отново да си създават художествени структури. Как можем да пазим българската култура с чуждестранни състави?

По същото време много хора на изкуството протестираха — най-вече във Фейсбук, вероятно защото е по-удобно. Разбирам гнева им и той има своите основания. Но ми се искаше покрай протеста срещу следствията да поговорим и за причините: как изобщо се стигна дотам театри да показват трайно отрицателни резултати? Затова вместо само да протестирам, дадох и предложение: изкарват се театрите от либералния модел, променя се законът, за да се обезпечи издръжката им — държавата поема заплатите, общините поемат режийните разноски, театрите финансират сами дейността си с продадените билети, а за нови премиери се кандидатства с проекти. И да, търси се отговорност от директорите за художествените резултати! Не е най-любимият ми вариант, но е възможност, нали? Може и да не ви харесва — предложете друго тогава. Аз за себе си съм разработил 7-8 различни варианта, вариращи в целия спектър — от либерален до социален.

В същите дни попаднах и на коментар под статия, чийто автор питаше защо на Бродуей няма държавни театри, а салоните са пълни, и защо симфониците „само плачат за пари“, вместо да се издържат от концерти. Подобни мнения се срещат често, затова заслужават подробен отговор:

— Бродуей се намира в САЩ, където има други закони, друго устройство на финансиране, друг начин на мислене. И на Бродуей се играят основно мюзикъли.

— Симфоничните оркестри, дори в САЩ, не се издържат само от публиката. Всъщност никъде по света, дори в най-големите музикални институции, приходите от публиката не надвишават 30%.

— Дали ще има достатъчно ценители на тази музика зависи, колкото и да е странно за някои, не толкова от качеството, колкото от рекламата. А тя се прави с пари. А те не идват от ценителите.

— Музикантите не „плачат за пари“. Как може да е укоримо някой да иска да му бъде платено за това, че — след като се е обучавал от 5-годишен и в повечето случаи си е купувал сам инструментите, с които работи — изнася концерти и спектакли къде ли не и работи редовно, и в извънработно време, и в почивните дни? Това е, което искат хората на изкуството — да им се плаща за положения труд.

— И ако някой започне да обяснява как в САЩ държавата не субсидира театрите, нека провери как стои въпросът с пенсиите и здравните осигуровки там. САЩ е държава с друга структура — принципът във всяка една област там е, че държавата не произвежда, а контролира. Не можем да копираме от чуждите модели само каквото ни харесва — всяка система е комплексна и нещата са много по-обвързани, отколкото ни се иска.

И накрая основното, което почти никой не засяга: ние нямаме нужда от съкращения, защото от училищата не излизат кадри и скоро така или иначе няма да ни има! Ако някой наистина иска решение на многогодишната културна криза, нека започне с този проблем. Неговото решение до 10-15 години би решило и останалите.