За виновниците и решенията

Винаги съм се чудел как е било възможно преди повече от 70 години да се стигне до Народния съд, който обезкърви цяла нация. Напоследък все по-често ми се струва, че получавам нагледен отговор.

По всеки възможен повод се иска присъда — бърза и категорична, без дреболии като поводи, причини, разследвания и презумпция за невинност до доказване на противното. Скача се и срещу тези, които никога не са били разбирани, и срещу онези, за които доскоро е гласувано. Търсят се не решения на проблемите, а виновници, върху които да се излее натрупаното през годините чувство за несправедливост. Разбирам откъде идва това чувство — несправедливости наистина имаше много и гневът не се е появил от нищото. Но гневът и решението са различни неща.

Честно, ако сега ви предложат избор между 1) решение на проблемите на нацията и 2) наказание за виновниците — вие кое ще изберете? Разбира се, не е нужно едното да изключва другото. Но си струва да се запитаме кое поставяме на първо място.

Знам защо тази тема ме засяга толкова лично. Когато срещу публична личност се появят обвинения, пред всеки, който разполага с тях, има три възможности: да ги използва за натиск, да направи от тях медийна кампания или да ги предаде на органите, чиято работа е да ги разследват. Третата възможност е единствената, която води към правова държава. Проблемът ми с втората е, че при нея „прокурор“ се явяват медиите, а „съдия“ — общественото мнение. Това си има и друго име — линч. Върху човека се хвърля петно, преди да е станало ясно дали каквото и да било е истина. А срещу „присъдата“ на обществото логиката и истината са принципно безсилни. Знам го, защото съм го преживявал, макар и в далеч по-малки мащаби — бил съм публично обвиняван в неща, чиято несъстоятелност отдавна е доказана от различни органи, но които и до днес ми създават проблеми.

Правовата държава има презумпция за невинност до доказване на вина. Ако сме готови да осъждаме преди фактите, това едва ли е представата за справедливост, която искаме да имаме. И за това не са ни виновни политиците.

И още нещо, което ме кара да се замислям — противоречията в желанията ни са навсякъде: искаме социална държава, но не харесваме държавната намеса; не обичаме правилата, таксите и данъците, но искаме държавата да ни помага; искаме свобода на словото, но и някой да спре онова, което не ни харесва; искаме демокрация, но друг да носи отговорност вместо нас; искаме висока култура, но да бъде безплатна. Мога да продължа. Не изброявам това, за да се подигравам — някои от тези противоречия откривам и у себе си. Изброявам го, защото първата стъпка е да ги видим.

Никой няма да ни помогне отвън. Обаче ние можем сами да го направим, ако пожелаем. Пътят напред не минава през нов Народен съд. Решението е наше. Винаги е било. Някой ден можем да го видим и да постъпим правилно — вероятно ще изненадаме целия свят, ако успеем. А можем и просто да продължим да търсим виновни. Поводи има достатъчно.