За жените

Не! В никакъв случай! Знам колко хлъзгава е тази тема и колко по-безопасно би било да пиша за мъжете. Но точно затова ще пиша за жените. Защото ми се струва нечестно да мълчиш по една тема само защото те е страх да не сбъркаш дума.

Роден съм през 70-те, в България. Възпитан съм, че на жената се отваря вратата, става се прав, когато влезе, и се носи тежкият куфар. Днес разбирам, че за едни жени това е мил жест, а за други — намек, че ги смятат за по-слаби. И се обърквам. Признавам си честно: обърквам се.

Светът се пренарежда със скорост, за която моето поколение няма подготовка. Четох, че Нетфликс ограничили продължителния визуален контакт между служителите си. Първата ми реакция беше да се засмея. Втората — да се запитам какво ли се е случвало по офисите на този свят, за да се стигне до подобни правила. Втората реакция ми се струва по-умната.

Тази година беше разтърсен и музикалният свят — случаят с един известен диригент, обвинен за неща отпреди две десетилетия. Признавам, първият ми рефлекс беше на юрист: как се доказва нещо след двадесет години и къде остава презумпцията за невинност? Този принцип е основа на правовия ред и не бива да го изоставяме точно когато ни е неудобен. Но после се сетих как е устроен нашият свят — светът на сцената. Младият музикант зависи от диригента, младата певица — от директора, всички зависят от някого, който с една дума може да отвори или затвори врата. Когато силата е толкова неравно разпределена, мълчанието не е съгласие. Често е страх. И ако на някого са му трябвали двадесет години, за да проговори, това не говори непременно против него. Понякога говори за това колко дълго сме устройвали света така, че да му е по-лесно да мълчи.

Тосканини, когато го питали защо не иска жени в оркестъра си, отговарял: „Защото красивите пречат на мъжете в оркестъра, а грозните — на мен." Преди години преразказвах тази история като виц. Днес я разказвам като диагноза — на една епоха, в която гениален музикант е можел да каже подобно нещо на глас и залата да се засмее. Предполагам, никоя от жените в онази зала не се е смяла. Добре, че тази епоха си отива. Виенската филхармония — последният „мъжки" оркестър в света — отдавна прие жени, и днес единият от концертмайсторите там е българка. Когато я слушам, си мисля колко музика сме загубили през десетилетията, в които половината човечество не е било допускано до пултовете.

За „равенството" също искам да кажа нещо, защото често спорим за думи. Мъжете и жените не сме еднакви — и слава Богу. Но „различни" никога не бива да означава „неравни" — в правата, в заплащането, в уважението, във възможността да застанеш пред оркестър или пред държава. Разликата е богатство. Неравенството е несправедливост. Дълго време бърках двете понятия и подозирам, че не съм бил единственият.

Вкъщи ме чакат две жени. Едната ме търпи повече от двадесет години и продължава да е най-умният човек, когото познавам. Другата тепърва расте и се уча да не ѝ преча. Ако някой ден дъщеря ми застане пред оркестър, пред научна комисия или пред цяла държава, искам светът да я гледа в ръцете и в мислите. За това си струва да се пренаредим всички — дори ние, родените през 70-те, дето още се объркваме кога да отворим вратата.

ПП: И към мен са отправяни нежелани намеци, особено в младежките ми години. Понякога тежки и натрапчиви. Знам какво е да ти е неудобно и да не знаеш на кого да кажеш. Затова, когато днес някой разказва своята история, аз не мога да знам дали всяка дума в нея е вярна. Но знам, че не ми е работа да се смея.